петък, 31 юли 2009 г.

Когато Господ ме е правил...

Когато Господ ме е правил
и е извайвал моето сърце,
навярно уморен, забравил е
да му залепи и чифт криле.
Когато е рисувал с пръсти
контурите на моята душа,
разсеян бил... присъщо му е!
Напълнил я е цялата с тъга.
Когато е изливал във очите ми
нюансите на синьото небе,
лютяло е премного от сълзИте му.
И небето е размесил със море.
Когато Господ ме е правил,
повярвайте ми, бил е пиян.
Чудя се днес изтрезнял ли е...
Или още моделира хора засмян...

четвъртък, 30 юли 2009 г.

Ние с него отиваме в парка

Ние с него отиваме в парка.
Аз съм бръкнала в задния му джоб.
Той ме е прегърнал през рамото.
И така вървим. (Той е бос).

(Аз съм облечена в рокля
и нося летни сандали на ток).
Намираме си слънчева пейка.
И сядаме. (Той пие портокалов сок).

Аз го целувам по бузата.
После дълго се гледаме в очи.
А той е много, много влюбен.
Но само ме гледа и си мълчи.

После не издържа и се засмива.
После се засмивам и аз.
После му признавам всичко.
И учтиво го каня у нас.

сряда, 29 юли 2009 г.

Няма значение

Когато ме докосваш, нощите изгряват
не с една, а с хиляди луни.
И по нежната ми кожа пръстите ти парят
с пламъка на най-горещите звезди.
И оставят малки белези от щастие
по скулите ми, устните и голите ми рамене.
И забравям всички чужди обещания
на разни минали в живота ми мъже.
И ставам твоя, само твоя,
толкова твоя, че чак те боли.
Ти имаш ли сила, имаш ли воля
да ме погледнеш директно в очи?
И би ли понесъл толкова обич,
стаена в моята крехка душа?
Или би се уплашил от дългата болка,
дето прозира през нея... едва...
Няма значение, няма значение.
Ти си тук. Със мен. Сега.
И просто ме докосвай. Докато се слеят
всичките изгряващи луни в една.

вторник, 28 юли 2009 г.

Някой беше притичал...

Някой беше притичал в съня ми
със стъпки по-леки и тихи от вятъра
и беше поставил в дланта ми
две листенца от роза. И аромата им.

Някой беше сгушил в косите ми
топлия сърп на луната
и под очите ми беше разпръснал
семенца от заспиващи макове.

Някой беше отключил сърцето ми
с най-милите думи “Моето момиче”.
Някой, който във мене потрепва
и ме прави нежна, искряща и влюбена...

А си ми толкова...

Не е вярно. Не, не си излишен.
Ти значиш повече от цялата Земя.
И имам милиони, не, милиард причини
да те обичам тъй, както те обичам сега.
И няма да споря със тебе, няма.
Виж тази красива и пряма Луна.
Виж тези вълни как на талази
заливат прочувствено-нежно брега.
Виж очите ми. Чуй сърцето ми
как бие във тези неспящи гърди.
Прочети, прочети по лицето ми
всичко, изписано там. А после кажи,
че се чувстваш сякаш нищо не значиш,
сякаш всичко за мене не си.
Тогава нищичко, нищо не знаеш.
А си ми толкова симпатичен и мил.

понеделник, 27 юли 2009 г.

Сияещи и боси

Без излишни увертюри
без смутени погледи,
някак много непринудено,
и само мъничко заобиколно,
душата ми покани твоята
на среща със шампанско,
със рози и с бонбони
и някак страшно бавно
се осмели да проговори.

И след като смутена
си призна, че те обича
и че с тебе, само с тебе
завършена се чувства,
душата ми прегърна
твоята и после,
под звездите тръгнаха,
сияещи и боси...

петък, 24 юли 2009 г.

Петък

Този Петък е топъл и слънчев,
навил е летни ръкави
и бос и малко небръснат
по горещите улици обикаля.
Подсвирква си някак небрежно
и заглежда красиви момичета
и изобщо е от онези момчета,
които ей така ще намигнат
на всеки, когото погледнат,
и не защото има причина.
А просто защото е Петък.
И Петък е роден да усмихва :)

сряда, 22 юли 2009 г.

Изповед във две писма

(Част първа)

Здравей, пиша ти това писмо,
защото те обичам страшно много.
И защото искам винаги да си щастлив.
Няма място в теб за тази болка.
Тя е за един друг свят... по-некрасив.
А твоят е слънчев и топъл и толкова
приказен, чуден, вълшебен...
И ми е някакси толкова
чрез теб, на мене потребен.
Защото аз се усмихвам,
когато се усмихваш ти.
И ми стига, за да съм щастлива,
това да си щастлив и ти.
И си признавам, че честичко
си взимам от кехлибарения цвят на очите ти.
И го пазя дълго в шепите
на тайните си мисли и мечтите си.
И си признавам, че дълго те гледам,
когато спиш и сънуваш.
А ти или не знаеш
или на шега се преструваш.
Понякога и на мен ми е тъжно.
От нищото, ей така, се разплаквам.
Защото знам, че ти ще ме прегърнеш
и затова не спирам да го правя.
Защото имам нужда да чувствам ръцете ти,
топлината ти, всичко...
Защото ти си душата ми, сърцето ми
и въздухът, който аз дишам.
Защото без теб няма смисъл,
никакъв смисъл няма, за да живея.
А със теб ми е нежно, красиво
и топло и слънчево и копнежно.
И още толкова много за тебе мога да пиша.
Но ти вече знаеш. Знаеш вече нали?
Аз толкова много те обичам.
Толкова много... Помни...

(Част втора)

И пак ти пиша писмо. Не знам какво ми става.
Има нещо сбъркано във този свят.
Напоследък толкова често се натъжавам.
Ето, вчера се натъжих пак.
Една приятелка ми сподели, че страда
за любимия си мъж. А при тях е Любов.
Тя ми е толкова близка. Ние с нея мечтаем...
Но той е далеч. И тя не мигва цяла нощ.
Едно дете на улицата се разплака.
Друго падна от детското си колело.
Едно врабче попадна под трамвая.
А на мене някакси не ми е все едно.
И се сетих за Джони – първото ми куче.
Отдавна не е с мен, но толкова ми дотъжа.
Някои любими същества загубваш,
но никога не преживяваш просто ей така.
И се сетих също... но няма значение.
Има толкова много тъжни неща,
за които да се сещам, но не искам
да ти ги пиша точно сега.
Просто... този свят е адски сбъркан
и животът ми е доста уморен...
Сигурно и твоят също. Но искаш ли
все пак да се усмихнеш заедно със мен?...

вторник, 14 юли 2009 г.

Едно момиче с мъничка цигулка

На момичето в подлеза на Сердика
Едно момиче свири на цигулка
по стълбите на онзи подлез.
От звуците си прави люлка
на всеки отминаващ поглед.

И без да знае как, но всеки пътник,
забързано преминал покрай нея,
усеща само след минута
душата му в мелодия да се люлее.

И без да знаят, въздухът и птиците,
които върху рамото и кацат
се разтапят в нежността на звуците.
И цяла вечер там остават.

А тя с душата си по струните рисува
със своя крехък лък, копнежи.
Едно момиче с мъничка цигулка
и със тайнственото име Нежност...

петък, 10 юли 2009 г.

Било е просто сън

Удариха камбаните на тишината.
Вчера привечер. Във 6.
Струните в душата ми кънтяха
от тягостно мълчание по теб.

Погалих двете птици,
кацнали на стария площад.
Огледах се във локва. Беше тихо.
Отчупих си парченце шоколад.

Във 8 се разходих по паважа,
постлан пред твоя дом.
Дъждът размиваше миража
за теб. За нас. Със стон

прокрадна се зад мене сянка.
Беше сянката на вечерта.
Усетих силно аромата И
на тежка борова смола.

Към 10 вече бягах
по светлините на заспиващия
булевард.
Единствено, единствено гласа ти
спря съня ми. И безумния ми бяг.

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Нощта е любовен рефрен

Тази вечер се усмихвам различно.
Не питай защо. Просто ела.
Целуни ме бавно. Никое момиче
не прилича на мен. Само Нощта
бегло напомня за моите устни
по своето меко, топло кадифе.
Вземи ръката ми. Пусни я.
Вземи и двете ми ръце
във своите. И ги обичай,
обичай ги безумно. Всеки пръст,
всяка гънка, всяка фибра,
преплети със твоите. Светът
не познава обич такава.
Светът не познава нас.
Аз пазя нашата обич във тайна.
И ти шепна с най-тихия глас...
Тази вечер е някак различна.
Ти пристъпваш по-близо към мен.
Аз се усмихвам. Ти се усмихваш.
Нощта е любовен рефрен...

сряда, 1 юли 2009 г.

Обичам го. Обичам го до болка

посветено

Той нежно докосва със пръсти
тънките струни в душата ми.
Буди ме с целувка сутрин.
Вечер, на рамото му лягам.

Познава всяка моя мисъл.
И начина, по който се усмихвам.
Помни устните ми и вкуса им.
И не е цял, щом му липсвам.

Той единствен понася ехото
на моето тъжно минало.
Тихите му думи са утехата,
от която адски имам нужда.

И във този свят нечовешки
той страшно по човешки ме обича.
Прощава тъгата ми...и непростимите грешки.
Обичам го. Обичам го до болка.