понеделник, 30 ноември 2009 г.

Живея с пулса му, в сърцето му...

Той заспива. Аз изплувам в мрак.
Докосвам нежно с длан лицето му.
Не питам никога. Просто знам...
Аз съм истина в сърцето му.

Не разбирам тази безкрайна вселена.
Милиарди, милиарди звезди...
Не ми е нужно към тях да поглеждам.
Липсва ми той...и красивите му очи...

Когато спи, аз искам да е буден.
Когато е нощ, аз искам да е ден.
Всеки миг без него е изгубен.
Все миг със него... съкровен...

Той заспива. Аз изплувам в мрак.
Докосвам нежно с длан лицето му.
Всяка нощ... и пак... и пак
живея с пулса му, в сърцето му...

Луната се взриви със мощ...

Не можех да остана повече
в ръцете ти онази нощ.
Луната светеше и светеше
с някаква безумна мощ.
И бе тъй светло и тъй звездно
небето, необятното небе,
че аз изгарях и треперех
едновременно във твоите ръце.
А във въздуха изплуваха воали
от сребристо-бяла светлина
и твоята целувка в мен разпали,
разпали нежно любовта.
Кълна се, беше невъзможно
да остана по-докъсно. До зори.
Беше ми свенливо и виновно,
че ни гледат всичките звезди.
Затова избягах надалече.
Но душата ми във полунощ.
последния си свян съблече.
Луната се взриви със мощ...

В едно кафе, във шест и половина

Часът е шест следобед.
В тихичкото зимно кафене
едно момче притопля
с дъх измръзналите си ръце.
Навън е вече тъмно.
Заснежени пусти булеварди...
Момчето чака дълго.
Запалват уличните лампи.
Сервитьорката приготвя чая
в две високи жълти чаши.
В чинийките с лъжичките
поставя по едно пакетче захар.
От ъгъла на следващата пряка
момиче във палто и с ръкавички
точно в шест и двайсет
изскача и забързано подтичва.
Влиза в кафенето в и половина.
Момчето я поглежда и се изчервява.
Няма никой друг. Сами са.
В прегръдката си той я приютява.
Тук приказката свършва. Тя остава
сгушена в ръцете му и след години.
Но така започна любовта им,
в едно кафе, във шест и половина...

Понякога и птиците се раждат без криле

Открих, че да летиш е трудно,
когато нямаш чифт криле.
И морето ще те дави бурно
със силата на свойте ветрове,
понечиш ли да литнеш към небето,
със едно единствено крило.
Ще паднеш в него. Неизбежно
е. Замислял ли си се защо?
Защото, моя Обич, даже птиците
понякога се раждат без криле.
Затова се срещат и прегърнати
политат две по две.
И после сливат всичко свое -
душите и сърцата си в едно.
Затова навярно хората
си мислят – всички птици са с криле.
Затова и аз те търся
сред дивото на моите мечти.
Бих искала да те прегърна силно.
И после само да летим...

И после...пак... и пак...

Ние с него се рисуваме със устни.
Той чертае по челото ми дъга.
Аз изписвам първата си мисъл
по бузата му. После правим тишина.

После кацат гълъби. А по прозореца ни
падат малки есенни листа.
Той рисува с устни сълзите ми
и после прави кадифен дъжда.

После с устни пак попива
капките под моите очи.
И рисува по устата ми усмивка.
с устни. После пък мълчи.

После с него се изгубваме
в падналия нежен мрак.
И с устни после се намираме.
И после...пак... и пак...

Най-щастливото сърце

Сърцето ми не иска да живее в мене.
Предпочита да тупти във твойте длани.
Сподели ми го преди ужасно много време.
Досега не знаех как да ти го кажа.
Но му обещах да му постеля в шепите ти
най-меката завивка. И най-топлата.
Сега при теб е шепотът ми,
за да ти го каже. По-любовно.
Това е всичко. Ти заспивай.
Лека нощ мой мил чаровнико.
Сега грижливо ще обвия
сърцето си във малка нощничка.
И ще го поставя в меките ти длани,
за да бъде най-щастливото сърце.
А ти като се събудиш, обещай ми
да го пазиш винаги във теб.

петък, 27 ноември 2009 г.

Ако всеки влак намира свойта гара...



Обичам влаковете... С техните посоки,
с безкрайните им дълги, нощни пътешествия,
с вагоните и релсите и коловозите им,
вдъховявали безброй, безброй поети...

Представям си, че всяка гара
по света е влюбено момиче,
което зъзнещо мечтае в мрака
някой влак-момче да го обича.

Представям си, че разстоянието помежду им
е дълго колкото една цигара.
И щом момчето-влак я доизпуши
непременно ще е спрял до своето момиче-гара.

Представям си, че после любовта им
би могла да се превърне в притча.
И ако всеки влак намира свойта гара
светът би бил красив и романтичен...

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Затова луната е така прозрачна...



Тогава нощите ми бяха дълги.
Небето бе пропито със тъга.
Звездите бяха твърде малко
и никаква, но никаква луна
не светеше над мен с години.
Живях във пълен мрак.
И бях загубила надежда, че ще минат
болката от раните и тази самота...
И дните ми горчаха като пепел,
стъпките ми тънеха във прах.
Бях забравила какво е да си весел.
Сякаш цял живот така живях.


Сега си спомням... Един чаровен странник
препречи пътя ми в безлунна нощ,
когато бях самотна и нещастна,
и съвсем, съвсем останала без дом.
Сега си спомням топлите му длани,
пареха по скулите на моето лице.
Някой бе дошъл единствено за мене,
някой бе дошъл незнайно откъде.
И този някой и до днес останал,
извайва от сълзИте ми луна.
Затова луната е така прозрачна.
И така сияещо-красива през нощта...

вторник, 24 ноември 2009 г.

Най-красивият ми спомен

Ти си най-красивият ми спомен
в пропитото от болка минало.
Любовта от първи поглед
заличи предишното обичане.
Свали звездите във ръцете ми.
РазпАли от тъгата ми искри.
ЗапАли пулса на сърцето ми.
Пожарът във душата ми гори.
Потъват дланите ми в невъзможност
да бъдат нежни като бриза.
Но несъвършено нежни пак се вкопчват
в ръкавите на бялата ти риза...

Отново ти... Вечният ми изгрев

Отново ти... Не си ли уморен
да бъдеш вечно първият ми изгрев?
Да изгряваш всяка сутрин в мен
и от душата ми да правиш розов изток...

Отново ти... С най-горещите лъчи
да изпепеляваш всяка моя болка?
И всеки минал спомен да крещи
в пожарите на свойта изнемога...

Отново ти...Най-истинската ми мечта,
единствената, дето още не залязва.
Не залязвай никога. Бъди
Слънцето, което вечно ще ме пали...

Любовта е смислена

По-красив си от мечта,
по-истински от истина.
Едва сега разбрах,
любовта е смислена.
Едва сега разбрах,
че не боли да си момиче.
Всичко друго бе лъжа
и наивно минало обичане.
По-искрящ си от искри,
по-топъл си от Слънце.
Аз в сърцето ти съм стих,
в дланта ти малко кръгче.
А в очите ми валят, валят
звезди, искри и обич.
Във книгата на любовта
ти си първият ми прочит.
По-красив си от мечта,
По-истински от истина.
Аз едва сега разбрах,
че любовта е всъщност смислена.

понеделник, 23 ноември 2009 г.

ФОрмата “обичам те”

Когато му изпращах думи
с простичък адрес: “Сърцето му”,
ми беше толкова необходимо
в топлите си длани да ги вземе.
Затова ги пишех във червено.
И ги запечатвах в розов плик.
Понякога поставях и листенце
от роза. Или стих.
Когато думите пораснаха
и не бяха вече само две,
започнаха да се оформят и писмата.
Във всяко имаше едно лале.
Когато вече не успявах
да описвам чувствата си в редове,
му подарих сърцето си изразяно
във фОрмата “обичам тЕ”.

петък, 20 ноември 2009 г.

Щом забравя да съм нежна...

Понякога забравям да съм нежна.
Бушувам като развълнувано море.
Вълните ми се блъскат в тебе.
И с мощ заливат нови брегове.

Душата ми не е от пясък. Понякога.
Понякога е от стъкло.
Понякога и аз самата
не знам какво и има. И защо.

Не бързай, Пътнико. Не си отивай.
Опитоми бушуващите ветрове във мен.
Преди да падне сняг. Да дойде зима.
Преди нощта... Падни на колене.

А после ме целувай. Дълго и любовно.
Аз, смирената, ще коленича с теб.
Щом забравя да съм нежна, Обич моя,
единствено целувките ти имат власт над мен...

Най-тъжното момиче на света

Най-тъжното момиче на света...
Недей да плачеш. Виж луната.
Виж звездите. И подай ръка.
Тази вечер ще сме две във тишината...

Познавам болката ти. Тази самота,
тази празнота, останала след Него.
Аз не мога да възвърна любовта
в твойте нежни, топли шепи

и не мога по разплаканото ти лице
да нарисувам твоята усмивка.
Но дори във болката сме две
и винаги ще бъдем, моя мила...

Най-тъжното момиче на света...
А всъщност... най-обичаното.
Имаш мен. А Любовта
понякога е страшна. И цинична.
На Стефи

Не го попитах...

“Не е трудно да го чуеш... Вятъра...
Просто затвори очи и се заслушай.
Една далечна есенна соната.
И звук от арфа. И цигулки.
И черно-белите клавиши на пиано,
галещи любовно в мрака тишината.
Косите ми са дълги и са разпиляни
по шията ми. И по рамената.
Започвам да танцувам бавно.
И бавно свалям лунните воали,
прикривали свенливо голотата.
Луната е красива във лилаво...
От тънките ми бели пръсти
се отронват много нежни рими.
По-леки от моите стъпки
са само стъпките на херувими.

Улавяш ли го вече... Вятъра...
Арфи и цигулки. И сонати...”

Не го попитах... Разлюля го
нежната стихия в любовта ми...

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Вижте и очите...

На Стефи
Едно момичешко сърце е толкова голямо
(заедно с тъгата си и всички белези),
колкото родените за него мъжки длани
да го приютят на топло, сгушвайки го в себе си.
Едно момичешко сърце във нощите мечтае
точно колкото да бъде пеперуда,
която нежните му пръсти да улавят...
И отново и отново в нея да се влюбват.
А нейното сърце – сърцето на момиче,
носи и тъга и белези. А във мечтите
не спира и не спира да бъде пеперуда.
Обича го до болка. Вижте и очите…

сряда, 18 ноември 2009 г.

Гара “Щастие”


Може би със теб сме само пътници
по криволичещите релси на съдбата.
До гара “Щастие” не стигат обезпътените.
Ще я достигнем ли със тебе някога?

От всички краища, посоки на земята
една е вярната, останалите – грешни.
А това да търсиш истината в тишината
е нещо много земно и човешко...

Хвани ръката ми във тъмното и ме последвай.
Ще хванем този влак с табелката “За никъде”.
Ще пропътуваме посоките в’ Вселената.
Ще тръгваме. Ще спираме. Ще тръгваме...

И някой ден (аз силно вярвам),
душите ни ще спрат да търсят, да пътуват.
Този влак ще стигне гара “Щастие”.
А стъпките ни... винаги ще се римуват...

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Една тъжна зимна картина

Ледените ветрове от север
са само фон на тъжната картина.
Не искам в нея да поглеждам,
защото всичко предвещава зима.

На една студена празна гара,
в една самотна вечер на ноември,
едно разплакано момиче чака,
стиснало в ръката куфар и билети.

Кого ли чака малкото момиче?
Когато влаковете вечно закъсняват...
Когато всичките молитви за обичане
нечути, непрошепнати, несбъднати остават.

И коя ли трябва да е тази гара,
на която ще я чакат някога ръцете му.
На която тя ще се затича, за да перфорира
еднопосочните билети... за сърцето му.

Но този влак не идва и не идва.
Само ледените ветрове от север
остават фон на тъжната картина
с няколко разпръснати в снега билети...

сряда, 11 ноември 2009 г.

Може би е лудост тъй да те обичам...

Днес съм малко по-меланхолична.
По-чувствителна. И по-сама.
Струват ми се тъжни тези есенни акорди.
Тази приглушена, привечерна светлина.
Някакви невидими, неуловими пръсти
опъват струните на моята душа.
Две изгарящи лицето сЪлзи
издават нереалната моя тъга.
А нереална е, защото теб те има.
И си идваш, моя Обич, точно в полунощ.
Може би така съм свикнала да те мечтая,
да те жадувам и копнея всяка нощ.
Може би ми липсваш повече от всичко
и само оправдание са светлината, есента...
Може би е лудост тъй да те обичам,
моя жива, незалязваща мечта...

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Цената на Любовта

Аз така съм устроена, да обичам до болка,
после от болка, да се стапям в тъга.
Някой знае ли колко, наистина колко
болка побира една чуплива душа?
Но аз така съм устроена. Да умирам бездомна.
Да възкръсвам в небето. Да бъда звезда.
После, някоя нощ неизбежно в окото му
проблясва мъничка, топла сълза.
И пак съм аз. Аз така съм устроена.
Да капя в очите му. В сърцето му да боля.
Но той не разбира. Точно тази болка
е цената, която... плащаме за Любовта...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Една Вселена... топла и добра

Защото бяхме невъзможно ничии,
преди да срещнем погледите си в нощта
и за първи път задъхано обичахме,
едва когато сляхме дланите си във една.
И с тази длан помилвахме морето,
разлистило свенливо вълните си пред нас.
Едно море, красиво, като истина.
Едно море превърнахме в романс.
Защото от целувката ни се родиха птици
и тези птици литнаха да търсят свобода,
а в нощното небе две тъжни половинки
образуваха най-жълтата и влюбена луна.
Защото тази обич беше съвършена
и тази обич беше нужна на света.
Сега споделяме една Вселена.
Една Вселена... топла и добра.