Подарявам ти небето

Подарявам ти небето. Не е много,
но стига точно, колкото да помечтаеш
за малко щастие, за малко обич,
за малко слънце. Или да начертаеш
ято птици върху перест облак,
или изгрев или залез,
или море и фар, и кораб,
или пък дори направо залив.
А също можеш смело да рисуваш
цветя. Например рози и лалета
и даже да ги наречеш със твои думи
и да си представиш как листенцата им светят.
А може просто да ме нарисуваш... мене,
за което, знаеш, хич не настоявам.
Но ако решиш все пак, вземи го, ето...
Цялото небе... в очите ми ти подарявам...

Аз не зная откъде се завръщам...

Аз не зная откъде се завръщам,
само зная, че идвам към теб.
Само зная, че моите стъпки
ще открият твоя адрес.

Аз не зная как ще почукам
на твоята тиха врата.
Само зная, че ти ще отключиш
и ще протегнеш към мене ръка.

Аз не зная как ще погледна
във твоята напукана душа,
Само зная, че нося парченца
обич, с които да я залепя...

И ако да бъда неразривно твоя значи...

Аз имам меките коси на здрача

и сините очи на лятното небе.
И ако да бъда неразривно твоя значи
да те прегърна с тиха нежност на море,
да изрисувам с пръсти в полунощ на кея
една луна и хиляди звезди,
а после в шепи да ги уловя и разпилея
по твоя бряг, във твоите мечти...

И ако да бъда неразривно твоя значи
да те целуна с устните шептящи на нощта,
да избродирам тънки облачни воали
и да украся за теб небето с тях...

И ако да бъда неразривно твоя значи
да събера във погледа си лунните лъчи
и да пусна лунната си обич на талази
да удави болката в душата ти... аз бих...

Аз искам да съм с теб... отново

Не се побира във сърцето ми
страха, че съм на път да те изгубя.
Страха, че цялата вселена
след теб изстинала ще рухне.

Не се побира във очите ми
сълзата, дето ще изплача.
Море, разлято над мечтите ми,
от ръката тежка на палача.

Не се побира във душата ми
най-страшната от всички болки.
По дяволите егото и суетата ми.
Аз искам да съм с теб... отново.

Ще бъдеш ли щастлив ако си тръгна...

Нагарчам ли във нощите ти, мили,
разсичам ли съня ти на парчета,
на устните ми допира боли ли,
тръпчив ли е вкуса ми като пепел...

Прорязват ли те сълзите ми като плача,
изгаря ли те ревността ми като огън,
тъгата ми пропъжда ли те в здрача,
във който вечно си тревожен...

Тежат ли дланите ми по лицето ти,
ранява ли те погледа ми като нож,
оставям ли по тялото ти белези,
когато го докосвам в полунощ...

Завързвам ли душата ти на възел,
разделям ли живота ти на половини...
Ще бъдеш ли щастлив ако си тръгна,
ще бъдеш ли наистина... кажи ми...

В нежната епоха на нашата любов...

Беше пълнолуние. Едно от многото
в нежната епоха на нашата любов.
Нощта потръпваше. Звездите топлеха
и посипваха над нас искрящия си благослов.

Бяхме толкова сами. И влюбени. И чисти
на брега на най-разливащото се море.
Разменяхме си шепоти, мечти и мисли.
И мидени черупки с форма на сърце.

Направихме си лодка. От пясък и от пяна.
Напяваха си тихо морските вълни.
И отплавахме със нея. После бавно
в полунощ се сляха двете ни души.

Колко дълго сме пътували... Не помня,
но помня трепетния и нестихващ зов...
Беше пълнолуние. Едно от многото
в нежната епоха на нашата любов...

...И разлива нежността си върху мене

Онези хълмове в далечината
носят отпечатъка на неговите стъпки.
Там облаците се изливат по земята
и я осейват с милион сребристи пръски.

Там звездите спят сред тишината,
оставена след мъжките му длани.
И въздухът почива в аромата
на косите му и на дъха му.

Там аз танцувам сред тревите,
загубила усещане за време.
Там, той безмълвен ме открива.
И разлива нежността си върху мене...

Поет

Той сипа в чашата си водка
и пусна две-три бучки лед.
По тъмния му нощен поглед
личеше, че е бил поет.
Разхвърляните в безпорядък листи
приютяваха безброй следи
от раните на болните му мисли.
Едно заглавие гласеше „Ти...”.
...И я бе описал като изгрев,
като повея на вятър, като дъжд...
И я бе обикнал и обичал,
с нежността на влюбен мъж.
И я бе изгубил безвъзвратно,
в най-последния си тъмен стих.
След ударите безпощадни на съдбата
просто беше станал тих.

Той сипа в чашата си водка
и загледа най-далечната звезда.
В този миг вратата хлопна...
На прага се усмихваше...една жена...

Като буря в морето, като буря на суша...

Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе,
моите мисли и моите чувства
и моето влюбено до болка сърце,
търсят ръцете ти, търсят очите ти,
търсят вселените, скрити във теб.
И избухват планети и избухват звездите,
и избухват цели галактични светове.
И се вливам във теб и се вливаш във мене,
и се вливаме бурно – океан в океан.
И възкръсват галактики, възкръсват вселени,
и възкръсват шумно вулкан след вулкан.
И впиваме погледи и впиваме устни,
и впиваме дръзко ръце във ръце.
Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе...

И в самотата сливам пулса си със твоя...

Не рисувай стъпки в тишината,
Обич моя, обич моя.
Една въздишка от луната
отронва тихо „Тя е твоя”...

Не изливай по пианото сонати,
Обич моя, обич моя.
С теб не сме си непознати.
Докосвали сме своите любови.

Не прошепвай името ми в мрака,
Обич моя, обич моя.
Аз съм тук. До теб. И в самотата
сливам пулса си в едно със твоя...