Песента на корабокрушенеца

Едно далечно, тъжно ехо

със ревност пазят старите скали.

Някога, самотен корабокрушенец

попаднал в буря. Безнадеждно се разбил.

Но оцелял. Събрал отломките от сала си

(и от душата си - разбитите мечти).

Повярвал пак насляпо в любовта си,

и дом, с надеждата, си построил.

Там всяка вечер пеел под звездите,

въздухът люлеел морския му глас.

Унесени, безмълвни слушали скалите

и даже чайките притихвали в захлас.

И всеки изгрев бил като начало.

Но всеки залез се повтарял все един и същ.

Самотният корабокрушенец чакал

напразно, Тя да дойде, някой път.

**************************************

Минали години оттогава.

Навярно минали и векове.

Днес, едно момиче преминава

като видение по острите скалисти върхове.

То слуша дълго. Затаено

поглъща ехото на старите скали.

А песента на корабокрушенеца отеква,

все тъй тъжно, както и преди...

“Приличаш ми на бряг и пясък.

Приличаш ми на тайнствено море.

Приличаш ми на топъл вятър.

На тихо и безоблачно небе.

В очите ти пътуват кораби.

И лодки в двете ти ръце.

Пусни спасителните пояси

да стигнат до потъналото ми сърце”...