Единствено обичам теб...

Ще можеш ли да ми простиш все някога,

че адски ти нагарчам от тъга?

Че щастието ми е трудно. И пропадам

на спомените си от миналото, в пепелта.

Че тази пепел... Никой вятър,

не е успял до днес да разнесе.

Че няма огън, който да разпаля,

да скрие в пламъка си тъжното сърце...

За да може после бавно да възкръсва.

Или да може в любовта ти да се прероди.

Да бъде неранявано, неопетнявано, щастливо,

тъй както никога... и никога преди.

Ще можеш ли да ми простиш? Все някога?

Ще можеш ли все някога да разбереш?

Неистово обичам във тъгата си.

Единствено обичам теб...