Сълзи ръката ми...

Между нас е пропаст, пълна със мълчание.

Така ще си общуваме оттук нататък.

Тъжно е. Но нищо вече не очаквам.

Страшно тъжно ми е, а на тебе... татко...

Аз нямам сили вече да се боря.

Единствено да се надявам, че ще бъдем други

в това мълчание. Ще бъдем хората,

които никога не бяхме помежду си.

И ако се окаже, че мълчанието е цената,

душите си от крясъците да спасим,

бих дала всичко, всичко, татко,

с най-тъжното мълчание да я платим.

И... кой знае... навярно някой ден, далечен

или близък, ще се срещнем в тишината,

ще боли като в началото. Дано прогледнем...

Днес пиша само... и сълзи ръката ми...