Неизтляваща мечта (Пожелавам си...)

Да бъда роза в дланите
на влюбен в мене мъж,
уханието нежно на чаршафите,
по устните му топъл дъжд,
в ухото му любовен шепот,
в ирисите на очите му дъга,
пеперуда в свитите му шепи,
под миглите му мъничка сълза...
Да бъда негово мълчание
сред крясъците на умиращия ден
на душата му последното стенание.
Да слива любовта си с мен,
да бъде нежен като пепел,
да рисува полунощно вечността,
в която аз съм негова
единствена и неизтляваща мечта...

Може би е лудост тъй да те обичам...

Днес съм малко по-меланхолична.

По-чувствителна. И по-сама.

Струват ми се тъжни тези есенни акорди.

Тази приглушена, привечерна светлина.

Някакви невидими, неуловими пръсти

опъват струните на моята душа.

Две изгарящи лицето сЪлзи

издават нереалната моя тъга.

А нереална е, защото теб те има.

И си идваш, моя Обич, точно в полунощ.

Може би така съм свикнала да те мечтая,

да те жадувам и копнея всяка нощ.

Може би ми липсваш повече от всичко

и само оправдание са светлината, есента...

Може би е лудост тъй да те обичам,

моя жива, незалязваща мечта...