Днес съм малко по-меланхолична.
По-чувствителна. И по-сама.
Струват ми се тъжни тези есенни акорди.
Тази приглушена, привечерна светлина.
Някакви невидими, неуловими пръсти
опъват струните на моята душа.
Две изгарящи лицето сЪлзи
издават нереалната моя тъга.
А нереална е, защото теб те има.
И си идваш, моя Обич, точно в полунощ.
Може би така съм свикнала да те мечтая,
да те жадувам и копнея всяка нощ.
Може би ми липсваш повече от всичко
и само оправдание са светлината, есента...
Може би е лудост тъй да те обичам,
моя жива, незалязваща мечта...
2 коментара:
Не преставай да мечтаеш...в полунощ...:))
Няма такава опасност :))
Публикуване на коментар