В ОНЗИ, НАЙ-КЪСНИЯ ЧАС...

В онзи, най-късния час на нощта,
Когато луната свенливо клепачи притваря
И ухажвайки я, всяка малка небесна звезда
В огън пожарен сякаш изгаря,
И грижливо, сияещо, звездно небето
над скалите спящи кротичко бди,
И притихнало, наситено-синьо морето
Нежно и любовно с вълните си шепти,
Тогава аз боса на брега ще дотичам,
Оставяща стъпки в мокрия пясък
И морски рапани в шепите си ще събирам,
И дълго ще ги съзерцавам сред нощния блясък,
А после вятърът ще ми прати целувка
По своя най-нежен и най-топъл повей
И аз ще притихна като мида в черупка
И кротко ще чакам за още и още...
И когато се наситя на целувките вятърни,
А той се насити на мойте коси,
Ще се обърна назад към следите си пясъчни
И отново ще се разделя със морските вълни...
Но...на другата нощ в онзи, най-късния час,
Когато звездите отново ще ухажват луната
И морето пак ще шепти на своя пясъчен бряг,
А небето грижливо ще пази съня на скалата,
Ще дотичам отново с коси разпиляни,
Очаквайки целувките вятърни в мрака
И в шепите си ще събирам мидички и рапани,
А вятърът отново моите коси ще чака...