Тъгата си тръгва...и се завръща като усмивка

Тихо затвОри вратата
и остави до прозореца ключа.
Погледна за последно прага
и потегли в нощната тъма.
Сви зад ъгъла, по булеварда
една разплакана Тъга.
Пресече на червено светофара.
Обърна се замислена и спря.
Бе оставила на твойта маса
листенце роза върху плик с писмо.
Не беше сигурна, че ще го видиш,
но се надяваше...”Дано, дано...”
За секунди си помисли да се върне,
незабелязано да те целуне във съня.
Но твърде дълго беше с тебе,
мойта мъничка разплакана Тъга.
Сега оставаше, сама, бездомна,
но в оставеното си до теб писмо,
се бе зарекла, че ще се завърне
- една усмивка, озарена от любов.