Лунен конник, пеперудена нощ

Аз съм нощ, която забулва
с черни воали спящия свят.
В косите ми се гонят нощни пеперуди.
От очите ми лъха нежност и хлад.

Ти си лунен конник в небето.
И идваш от север, от млечния път.
Носиш любов, звезди и доспехи.
Носиш усещане за комети и дъжд.

И точно там, в средата на времето,
след първата изтекла секунда в полунощ,
един самотен Лунен конник
се влюбва безнадеждно в пеперудената нощ.

И точно там, в центъра на вселената
прокънтяват камбани от лунни лъчи.
Под твоите галещи устни и пръсти,
развявам дълги пеперудени коси...

Не съм обичала така безумно...

Не съм обичала така безумно
поглъщащите мигове на тишина,
в която полунощно съм се губила
когато цяла съм била Тъга.

Не съм обичала така безумно
магията на дивата луна,
изгряла ненадейно в нощ безлунна
с чародейно-силна жълта светлина.

Не съм обичала така безумно
внезапно рукналия летен дъжд,
целувал раменете ми с дъждовни устни.
Нито никой на земята мъж.

Не съм обичала така безумно
никого и нищо в този свят.
Само теб. И не е чудно,

че понякога безумно много ме е страх.

Една любов със дъх на...

Една любов със дъх на есен,
с коси от слънце, вятър и листа.
Ти – раняващо, безумно-нежен,
шепотно-дъждовна, тиха аз.

Една любов със дъх на зима,
с очи от скреж и мигли сняг.
Ти – потръпващо-снежинков и приспивен,
снежно-бяла, снежна аз.

Една любов със дъх на пролет,
с устни от кокичета и момина сълза.
Ти – езерно-бистър, изгревно-топъл,
цялата разлистена и съвършена аз.

Една любов със дъх на лято,
с душа от пясък, пристан, бряг.
Ти – морето, във което се потапям,
красивата русалка на повърхността ти аз.

От Декамерон на Лилит, декада 8 - Сезони

Най-далечната звезда в небето

Най-далечната звезда в небето
е най-красивата звезда. Без име,
без претенции въобще да свети,
тя просто знае, че я има
във космоса и във вселената,
и във сърцето на едно момиче,
спряло с любовта си времето,
за да може вечно да обича.

Най-далечната звезда в небето
е най-самотната звезда. Обречена
да е единствена, несподелена,
недокосната от друг, недостижима.
И ревностно таена, скрита
в едно съзвездие – сърцето ми.
И ако трябва да призная, ти си
най-далечната звезда в небето ми.

Хладните лъчи на есенното слънце

Хладните лъчи на есенното слънце
се спускат бавно към земята.
Една красива обич, като малко зрънце
сънливо се пробужда и протяга.
Обичам те и съм щастлива както никога
и искам да танцувам с есенния вятър.
И искам твойте нежни пръсти
от прегръдката му лека да ме грабнат.
И искам после да усетя хладината
на тази свежа септевмрийска утрин.
И в хармония и унисон телата ни
да се люлеят в танца. И да се изгубим
по алеите, постлани със килими
от пъстри, есенно-усмихнати листа.
И след стъпките ни, откъдето минем
да разцъфват стройни есенни цветя.
И просто искам в тази есен,
загърната с воали от позлата,
да бъдем двамата със тебе песен,
мелодично сливаща се с тишината.

*******************************************

И усещам колко нежно, колко нежно ме прегръщаш
и усещам как отпиваш от очите ми росата.
А хладните лъчи на есенното слънце
се спускат бавно, бавно към земята...

Вяра, Надежда, Любов (От Декамерон на Лилит)

Разделяме се. Неизбежно е.
Когато съкрушена Любовта
сгъва разпиляните копнежи
в куфара си. И в една сълза
събира цялата тъга и болка
на своята ранимост и душа.
А после тихичко изрича “Сбогом”
и угасва като свещ в нощта...

Какво ли друго ни остава...
На мене... спомена за две очи,
магични и притеглящи като луната.
Две кристални, парещи сълзи,
стичащи се по страните ми.
И вярата, че някой слънчев ден,
ще се завърнеш във мечтите ми
и този път... завинаги ще си със мен.

На тебе... спомена за нежността ми,
аромата на копринените ми коси,
и надеждата, че може би на прага
все пак съм искала да ти извикам “Спри”.

Какво ли друго ни остава,
щом усещаме и двамата, че без любов
едва ли бихме имали надежда, вяра...
А ние имаме. И може би...
това е благослов.

Kнигата на Любовта

Все разравям с пръсти миналото,
все прелиствам книгата на Любовта.
Боже, как не се е сетил още никой
да пренапише отначало първата глава.
И вместо да започва с Мен и Него,
с блудкави илюзии, с измислени мечти,
и вместо в редовете с Теб и Нея
да бяхме просто Аз и Ти.
Да бяха устните ни устни нецелувани,
ръцете ни да бяха недокосвани ръце...
Да беше Първа обич, чиста като истина,
на всяка страница, във всеки ред...

Навярно би завършвала красиво
и би била подвързана с цветя...
Боже, как не се е сетил още никой
да пренапише книгата на Любовта...

Умора (От Декамерон на Лилит)

Умора е име на млада жена.
На 27. Красива. Неомъжена.
Мечтае силно за мъж и деца,
За малко топлина, уют и къща.

Умора е била къде ли не.
Докоснала е всички земни болки.
Живяла е за кратко във едно сърце
на мъж. След което е останала бездомна.

Обаче Умора все още обича да чете.
Най-вече приказки, разкази и поеми.
И си представя, че след година или две
ще дойде Принцът да я вземе.

Затова Умора посред нощ не спи.
Гледа през прозореца и се усмихва.
На себе си. На Него. На валящите звезди.
И на това, че още има сили да си ги измисля...

Вечерта ухаеше жасминово (Забрави за чашите и виното!)

Вечерта ухаеше жасминово,
а аз потъвах бавно във ръцете ти.
Забрави за чашите и виното!
По-важно бе сърцето ти,
което цялото бе обич и магия
и пареше през ризата ти като пламък.
А аз целувах устните ти и разливах
топли тръпки върху мъжкото ти тяло.

Вечерта ухаеше жасминово,
а ти потъваше до дъно във очите ми.
Забрави за чашите и виното!
По-важно беше, че косите ми
се разпиляваха сред твойте пръсти
и бяха страшно кадифено меки.
А ти със много тихи стъпки
надалече и навътре ме понесе.

Вечерта ухаеше жасминово
и тънеше в прочувствено безвремие.
Забрави за чашите и виното!
И за това, че ги разляхме върху дрехите.

Преосмисляне

И все по-синьо е небето над мечтите ми.
И все по-истински са ласките ти нощем.
И все по-яростно и яростно отричам
тази дълга и отчайваща тревога.
Този страх, че някога ще те изгубя.
Болката от острата ми ревност.
Кошмара, дето бясно върлува
из нощите ми. И онази непотребност,
която чувствам от самата себе си.
И от това, че съм навярно грешна
и несъвършена. И нося толкоз много белези,
останали дълбоко вътре в мене.
И всички други тежки недостатъци,
които без да искам, притежавам.
Тези наши дни са просто отрязъци
от краткото време, което ни остава.

Сега все повече и повече отричам
болезненото минало на двама ни.
Най-важното е просто да се обичаме.
Без значение е всичко останало.

Ревност

Тя е най-жестоката, безмилостна жена.
И най-големият ми враг е тя.
Гримира миглите си с моята тъга.
И остри маникюра си по грапавата ми душа.

Червеното по устните и е от мойта кръв.
От мойте сЪлзи са безизразните и очи.
Мойто щастие е нейна стръв.
Нейното... през мен кърви.

Тя е дяволска жена. Със сянка на палач.
И реже злостно чувствата ми. И умирам.
В полунощ си спомням името И. И през плач
изсъсквам "Ревност". И до изгрев я проклинам.

Декамерон на Лилит

В едно тайно местенце (форум) се развихри една игра :) Нарича се Декамерон на Лилит и по зададени теми пишем стихчета. Ето написаните досега :)

Разбито сърце

Разби сърцето ми на хиляди парчета.
За него е онази песен “Broken heart”.
Докато си ги събирах бавно от земята
я композирах със вечерния си плач.
Всъщност в нея няма думи.
Има само ритъма на барабан.
Защото с всеки негов удар
ти разсичаше сърцето ми. Без срам.
Сега доволен ли си? Аз си тръгвам.
А ти оставаш тук. И сам.
Аз вече зная в кого ще се влюбя.
А ти знаеш... да свириш на барабан.

Дълг и чест

За единият, да ме обича,
просто бе въпрос на чест.
Защото аз бях дама (макар и наивна),
А пък той – галантен кавалер и естет.
И в средите, във които
обичаше да се подвизава,
беше абсолютно задължително
да бъде придружен от дама!
Следователно му бях необходима!

За другият (това си ти)
да ме обича беше дълг.
Дълг беше да ми сваля звезди.
(И дори да ми дава акъл).
И макар да го правеше от сърце,
(това да ми сваля звезди)
не успяваше да озапти двете си ръце
и все ме прегръщаше.
(А мен това ме отегчи).

Затова накрая просто реших:
Звзди ли? Кавалери? Естет?
Казах сбогом на него.
Казвам сбогом и на теб!

“Лъжа”

Не помня първата любов. Изтече
неусетно през очите ми като магия.
Минаха години. Толкова далечна
е, че... Днес не плача. И не вия
от болката, от спомените и от раните,
белязали душата ми навремето.
Отново галени са дланите ми.
Отново се роди вселената ми.
Забравила съм аромата на косите И,
ако е имала изобщо аромат.
Ако е имало нюанси във очите И
... не помня ни един от тях.

Не помня първата любов. Като че ли никога
в сърцето и душата ми не е била.
Единствено във мен остана името И.
Нежно и жестоко едновременно... “Лъжа”.

Гордост и високомерие

И не е, че не те обичах,
и не е, че за дланите ти не горях,
и не е, че болезнено те сричах
и името ти нощем не крещях,
и не, че исках да си тръгнеш
и не, че по-щастлива бях,
и не, че те прежалих и осъмнах
без вина, сълзи и страх.
И не, че някога ще ти призная,
и не че някога ти би разбрал...
Горда и високомерна съм. До крайност.
Но след теб Вселената е... само прах.