Аз някой ден сама ще му призная...

Той обича птиците. И полета им.
Крилете им. И порива за свободата.
Мечтае да е като тях. По спомени
летял е над земята. Някога.

Той слуша морето. Привечер.
Вълните се разбиват във душата му.
Неясният им шепот той разбира.
Бил ли е море? Навярно. Някога.

Той гледа залезите. От скалите.
Как бавно слънцето залязва.
Става тъжен. И притихва.
И си спомня. Бил е залез. Някога.

Сега какъв е... Той едва ли знае.
Прегърнала мечтите му, го водя към безкрая.
Вселена е сега. О, нека да мечтае.
Аз някой ден сама ще му призная...