По пътищата към себе си... или Мечтите се сбъдват... понякога късно

Поемам към себе си по дълги пътеки
на минало, пепел от болка и спомен.
Поемам сега. Сега за последно
по пътя на дълго, разплакано “Сбогом”.
Изтривам сълзите му, останали в мене.
Заличавам размитите, неясни следи.
И мисля си “След всичкото минало време
все по-малко, “Сбогом”, от тебе боли.”
Продължавам нататък. Назад, по-назад.
Търся се да се открия. Себе си.
Коя съм? Каква съм? Каква съм била?
Обречена ли е душата ми да носи белези?
Къде е краят и къде началото?
Къде мечтите се превръщат във химера?
Къде започнала съм и къде съм спряла
отчаяните опити, Любов, да те намеря...
И не е ли всичко просто измислица -
моят свят и моята вселена,
които аз самата съм измислила,
обсебена от нуждата да бъда споделена.
Още малко нататък. Още мъничко само...
Виждам се малка. Щастлива. Усмихната.
Първата мечта... и най-голямата...
Да бъда нечия. Да съм обичана.

Това е всичко. Повече от всичко.
Не напразно, Минало, си ме боляло.
Мечтала съм да Го обичам. Той да ме обича.
Мечтата ми е сбъдната. Макар и закъсняла.