От песента на гларуса

Една земя, притихнала от обич.
Едно безоблачно и слънчево небе.
Да бъда лодка. Ти да бъдеш кораб.
Любовта ни да е тиха. И безветрена като море.

Къс от вечност, в който ти да ме преплуваш.
Къс от вечност още, за да те преплувам аз.
В прегръдките си нежно, полунощно да се губим.
И предизгревно да се намираме в прегръдките си пак.

Последната целувка, в края, да ни слее,
следзалезно в морето. И да се стопим.
Крайбрежен гларус над вълните му да пее.
И от песента му после, пак да се родим.