Още споменът за тебе пари...

Навън е тъмно. Спи градът.
И всички сенки са се скрили.
Но знаеш ли... над онзи хълм
някак призрачно блестят звездите.

Навън е мокро. И дъждът
ръми по остъклените балкони.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още не е заваляло. И е топло.

Навън е късно. И в студа
потръпват улици и булеварди.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още споменът за тебе пари...

Удавнико, удавнико (И нека просто да летим)

Удавнико, удавнико, морето
тайно, тайно ще те понесе
към онзи тъмен бряг, където
остави да те чака моето сърце.

Удавнико, удавнико, луната
в здрача пътя ти ще освети.
Не се разплаквай от тъгата,
от тъгата в моите очи.

Удавнико, удавнико, крилете
са нищо повече от куп мечти.
Вземи ръцете ми в ръцете си.
И нека просто да летим.

Ако някой ден изгубя себе си...

Ако някой ден изгубя себе си
в посоките, кръстосващи света,
ще скрия свидно всички белези
от остриетата на собствената си тъга.
Ще изтрия чувствата си. И болезнените спомени.
Блуждаещите сенки на несбъднатите ми мечти.
Ще коленича в нищото. И само устните ми
ще отронват името ти. И тихо ще болят.

Ако някой ден изгубя себе си...
ще се превърна в шепа топъл дъжд.
Ще легна, както някога, на коленете ти.
И безумно нежна, върху тебе ще се изваля...

Просто Аз и Ти

Нощта е дълга като влак
потеглил в грешната посока.
Най-късният и тъмен час
отмерва миговете си - вагони.
Поредната среднощна гара,
пореден пътник без багаж...
Тежат минутите като умора
без възможност за обрат.
А релсите са цяло разстояние
между една раздяла и една любов.
Часовете тънат във забвение.
Един от двама ни не е готов...
Един от двама ни не чака
на правилната гара, правилния влак.
Един от двама ни във мрака
разкъсва най-големия си страх.
Нощта е дълга като отчаяние.
Но във един единствен кратък миг
ще пресечем посоките си. Във мълчание.
И ще бъдем просто Аз и Ти.

Бездомникът

Той е бездомник. И скита,
понесъл времето в ръцете си.
Няма дом. И не е имал
никога и никъде. И раменето му
са днес прегърбени. И в рани
от тежката присъда - доживотен,
отсъдена от съдията – съвестта му.
Но не разбира колко е самотен.
Защото всъщност той познава
всички улици и всички тротоари.
Защото всъщност спал е
под всички мОстове, на всички гари.
И когато чуждите небета
са се давили във полунощ в безцветност,
той, заспивайки е гледал
своето небе, преливащо от звездност.
И когато всички други са мълчали
от тревожност, безразличие и от умора,
той смахнато-щастлив е разговарял
със дърветата (наместо с хора).
И защото Любовта не го познава
и никога не е копнял за нея,
затова и никога не я е страдал,
по начина, по който ние.
Затова е толкова добър. Не мрази
съдбата си, околните и себе си.
Живее ден за ден. И знае,
че носи времето... в ръцете си...

Вселената в сърцето ти

Едно небе и облаци
и птици в сините му длани.
И една любов от невъзможните
някога заветно обеща ми.

Сега безброй вселени
пазя свидно във ръцете си.
Но най-свещената за мене
е вселената в сърцето ти.

Ветровете плачат нежно...

Ветровете плачат нежно...
Развяват мислите ми. И мечтите.
В мечтите ми със дъх на вечност,
заключвам в дланите си дните
и нощите, пропити с теб,
с вкуса на твойте устни
и с усета за твоите ръце...
Понякога така ми липсваш...

Понякога те търся до забрава
сред звездите в нощното небе.
Понякога ми идва да заплача
безутешно. Точно като днес.
Да беше с мен във този миг
на размисли, мечти и на копнежност...
Да беше просто, просто тук.
Ветровете плачат... нежно...

Изповед (до Теб)

Мечтите ми са разпиляна пепел,
от незаровените спомени от вчера.
Раздухаха ги бясно ветровете
и любовта превърнаха в химера.

Бродирам мислите си в сиво.
В нюансите на тъжните любови.
Идеалите ми губят смисъл,
защото всичко тук напомня

Тях. И стъпките им в тишината,
и уж забравените погледи и длани,
с които са топили самотата ти...
Душата ми е цялата във рани...

Ревнива съм. До болка съм ревнива.
Отричам всичко в тъмното ти минало.
Не би могло да ми е по-горчиво...
Просто в него... мен не ме е имало...

И ако луната още гледа...

Събуди се! И виж тази огромна луна,
дето през през прозореца безсрамно ни гледа.
Каква нахалница е само тя, каква...
И какво си мисли? Че от облачната си постеля,
скрита в тъмните ръкави на нощта,
незабелязано ще се промъкне като крадла и ще влезе
във този дом, във който любовта,
двамата със тебе тайно сме довели....

Безсрамница! Как смее? Пусни завесите и угаси
всички малки свещи, дето в мрака светят.
А сега... сега побързай и ме целуни.
И ако луната още гледа... от толкова любов ще ослепее.

Ти си точно този мъж!

...А сега си представи... дъждовна нощ,
нощ със облаци и локви... Без луна!
Нощ със вятър, зъл и лош.
И сред нея – къщичка със дървена врата.

Представи си и камина с огън, с плам
и до камината – безброй писма.
И цветя разпръснати насам натам.
И някъде сред тях – една жена.

А сега си представи... представи си силует,
силует на бродещ в тъмнината мъж.
И представяш ли си как с единствен жест,
той спира този нощен дъжд?

Ти си точно този мъж!