(Част първа)
Здравей, пиша ти това писмо,
защото те обичам страшно много.
И защото искам винаги да си щастлив.
Няма място в теб за тази болка.
Тя е за един друг свят... по-некрасив.
А твоят е слънчев и топъл и толкова
приказен, чуден, вълшебен...
И ми е някакси толкова
чрез теб, на мене потребен.
Защото аз се усмихвам,
когато се усмихваш ти.
И ми стига, за да съм щастлива,
това да си щастлив и ти.
И си признавам, че честичко
си взимам от кехлибарения цвят на очите ти.
И го пазя дълго в шепите
на тайните си мисли и мечтите си.
И си признавам, че дълго те гледам,
когато спиш и сънуваш.
А ти или не знаеш
или на шега се преструваш.
Понякога и на мен ми е тъжно.
От нищото, ей така, се разплаквам.
Защото знам, че ти ще ме прегърнеш
и затова не спирам да го правя.
Защото имам нужда да чувствам ръцете ти,
топлината ти, всичко...
Защото ти си душата ми, сърцето ми
и въздухът, който аз дишам.
Защото без теб няма смисъл,
никакъв смисъл няма, за да живея.
А със теб ми е нежно, красиво
и топло и слънчево и копнежно.
И още толкова много за тебе мога да пиша.
Но ти вече знаеш. Знаеш вече нали?
Аз толкова много те обичам.
Толкова много... Помни...
(Част втора)
И пак ти пиша писмо. Не знам какво ми става.
Има нещо сбъркано във този свят.
Напоследък толкова често се натъжавам.
Ето, вчера се натъжих пак.
Една приятелка ми сподели, че страда
за любимия си мъж. А при тях е Любов.
Тя ми е толкова близка. Ние с нея мечтаем...
Но той е далеч. И тя не мигва цяла нощ.
Едно дете на улицата се разплака.
Друго падна от детското си колело.
Едно врабче попадна под трамвая.
А на мене някакси не ми е все едно.
И се сетих за Джони – първото ми куче.
Отдавна не е с мен, но толкова ми дотъжа.
Някои любими същества загубваш,
но никога не преживяваш просто ей така.
И се сетих също... но няма значение.
Има толкова много тъжни неща,
за които да се сещам, но не искам
да ти ги пиша точно сега.
Просто... този свят е адски сбъркан
и животът ми е доста уморен...
Сигурно и твоят също. Но искаш ли
все пак да се усмихнеш заедно със мен?...
Здравей, пиша ти това писмо,
защото те обичам страшно много.
И защото искам винаги да си щастлив.
Няма място в теб за тази болка.
Тя е за един друг свят... по-некрасив.
А твоят е слънчев и топъл и толкова
приказен, чуден, вълшебен...
И ми е някакси толкова
чрез теб, на мене потребен.
Защото аз се усмихвам,
когато се усмихваш ти.
И ми стига, за да съм щастлива,
това да си щастлив и ти.
И си признавам, че честичко
си взимам от кехлибарения цвят на очите ти.
И го пазя дълго в шепите
на тайните си мисли и мечтите си.
И си признавам, че дълго те гледам,
когато спиш и сънуваш.
А ти или не знаеш
или на шега се преструваш.
Понякога и на мен ми е тъжно.
От нищото, ей така, се разплаквам.
Защото знам, че ти ще ме прегърнеш
и затова не спирам да го правя.
Защото имам нужда да чувствам ръцете ти,
топлината ти, всичко...
Защото ти си душата ми, сърцето ми
и въздухът, който аз дишам.
Защото без теб няма смисъл,
никакъв смисъл няма, за да живея.
А със теб ми е нежно, красиво
и топло и слънчево и копнежно.
И още толкова много за тебе мога да пиша.
Но ти вече знаеш. Знаеш вече нали?
Аз толкова много те обичам.
Толкова много... Помни...
(Част втора)
И пак ти пиша писмо. Не знам какво ми става.
Има нещо сбъркано във този свят.
Напоследък толкова често се натъжавам.
Ето, вчера се натъжих пак.
Една приятелка ми сподели, че страда
за любимия си мъж. А при тях е Любов.
Тя ми е толкова близка. Ние с нея мечтаем...
Но той е далеч. И тя не мигва цяла нощ.
Едно дете на улицата се разплака.
Друго падна от детското си колело.
Едно врабче попадна под трамвая.
А на мене някакси не ми е все едно.
И се сетих за Джони – първото ми куче.
Отдавна не е с мен, но толкова ми дотъжа.
Някои любими същества загубваш,
но никога не преживяваш просто ей така.
И се сетих също... но няма значение.
Има толкова много тъжни неща,
за които да се сещам, но не искам
да ти ги пиша точно сега.
Просто... този свят е адски сбъркан
и животът ми е доста уморен...
Сигурно и твоят също. Но искаш ли
все пак да се усмихнеш заедно със мен?...
0 коментара:
Публикуване на коментар