Не го попитах...

“Не е трудно да го чуеш... Вятъра...
Просто затвори очи и се заслушай.
Една далечна есенна соната.
И звук от арфа. И цигулки.
И черно-белите клавиши на пиано,
галещи любовно в мрака тишината.
Косите ми са дълги и са разпиляни
по шията ми. И по рамената.
Започвам да танцувам бавно.
И бавно свалям лунните воали,
прикривали свенливо голотата.
Луната е красива във лилаво...
От тънките ми бели пръсти
се отронват много нежни рими.
По-леки от моите стъпки
са само стъпките на херувими.

Улавяш ли го вече... Вятъра...
Арфи и цигулки. И сонати...”

Не го попитах... Разлюля го
нежната стихия в любовта ми...