В дланта на твоята ръка

Завита във листенца от лалета,

по миглите със капчици роса,

заспивам нежничка и лека

в дланта на твоята ръка.

В дланта на твоята ръка

сънувам, че съм мъничка калинка.

Танцувам със разперени крилца,

с крачета тънички я гъделичкам,

и сънувам, че съм литнала светулка,

рееща се жълта светлинка.

Сърчицето си аз пак рисувам

в дланта на твоята ръка.

**********************************

В дланта на твоята ръка

заспала нежничка и лека,

аз съм цялата роса.

И обич във листенца от лалета...

В сънищата ми разцъфват макове...

В сънищата ми разцъфват макове

всеки път, когато те сънувам,

възглавницата ми ухае

на пролетно и пеперудено,

небето е безоблачно,

чаршафите са меки,

потънала във макове

сънувам сладко. Тебе.

И много, много те обичам,

а всъщност няма време,

нощта край мен притичва,

забързана и устремена

към есенното утро

на хладния ноември,

а не искам да се будя,

искам в сънища да си живея,

където маковете разцъфтяват

всеки път, когато те сънувам

и възглавницата ми ухае

цялата на тебе. И на влюбено...

Отчаян от любов, ти лягаш...

Отчаян от любов, ти лягаш

на брега на нейната душа.

Тя с топли устни стапя

леда на твоята тъга.

Докосва те и бавно снема

умората от двете ти ръце.

Събира в дланите си нежни

парченцата от твоето сърце.

В очите си рисува облаци

и в тях те пуска да летиш

с криле от необятна обич

в свят от сбъднати мечти.

Пречистен и смирен, ти лягаш

на брега на нейната душа,

едновременно невярващ... и повярвал

за първи път във любовта...

Да полетим...

Моята любов за теб

няма никога да намалее,

тъй както твоята усмивка

за мене винаги ще грее.

Тъй както няма никога

с целувка да те будя аз да спра,

ти винаги ще ми разказваш приказки,

когато ми е трудно да заспя.

Тъй както вечно ще подслаждам

с бучка захар сутрешното ти кафе,

както ти във чая ми ще слагаш

пръв най-сладката лъжичка мед.

И даже някога земята

под краката ни да спре да се върти,

от толкова любов сърцата ни

ще ни дадат криле. Да полетим...

Пътуващо легълце

Приспивай ме с шушукане на вятър,

приспивай ме със глас на мандолина,

приспивай ме със песнички, изпяти

от щурчетата във градската градина.

Приспивай ме на стръкче от тревичка,

приспивай ме на клонка от брезата,

приспивай ме на тичинкова люлка

във чашките красиви на цветята.

Приспивай ме под липово листенце,

приспивай ме под пухче от глухарче,

приспивай ме с въздишката си лека

като с лятно тъничко юрганче.

И успокоена в топлите ти шепи,

под влюбената светлинка в очите ти,

приспивай ме във мекото на легълцето,

пътуващо към сънищата и мечтите.

И тихичко се разблестявам...

Залезът, разлят над планината,

птиците, прелитащи над върховете,

хълмовете, езерото, красотата

на измислените еделвайсови полета...

Вечерите, падащи по бреговете,

стъпките, заспиващи във пясъка,

синьото спокойствие в морето,

идващите от небето гларуси...

Докосването лекичко на бриза,

сиянието нежно на луната,

прашинките, валящи от звездите

и нощите, потънали във злато

си прибирам във мечтите...

И тихичко се разблестявам

от очите ти, които

ми разказват и разказват...

Нежно и добро

Ти го правиш нежно и добро

- твойто малко, глупаво момиче,

дето все обърква любовта,

но се учи с всички сили да обича

не с онази тиха ревност,

дето ражда безпричинни страхове,

не със болката от миналите грешки,

не със белезите по разбитото сърце.

Ти го учиш да обича чисто,

без съмнения за идващите дни,

без илюзии и празни думи,

без заблуди, обещания дори...

Ти го учиш да обича лесно.

Без излишни мисли. Тук. Сега.

Като дишане - спокойно, леко

и невинно като негова сълза.

И то се учи да обича.

Ти му преподаваш любовта.

Твойто малко, глупаво момиче

става все по-нежно и добро...

Обич и светулки

Подари ми миг, когато

слънцето изгрява сутрин.

Нарисувай съненото лято

с устни върху мойте устни

и нежно събуди цветята.

Да литнат пухчетата бели,

да потънем боси във тревата,

към скалите за ръка поели.

На соления бряг на морето,

пред вълните и белите чайки,

пред пясъка, бриза и кея

свенливо признай любовта ни.

Посипи звезди в небето,

изплети ми лунна люлка.

Пръсни в нощта комети,

обич и светулки.

Къщичка със сърчице

Тази малка къщичка с открехната врата,

със слънчева ограда и усмихнато прозорче,

със срамежливи, нежни, тънички цветя

и спящи слънчогледи в жълтото и дворче,

тя си има покрив от небе

и на теб понякога ужасно ти се струва,

че е страшно симпатична - като свирещо щурче,

илИ е прелестна като проблясваща светулка,

и ти се питаш - как така

и защо ли ти напомня влюбено момиче,

и откъде ли идва тази топлина

която във душата ти потича...

Ами...

тази малка къщичка си има сърчице,

със което те обича. И щастливо

си тупти-тупти неспиращо за теб.

И затова е къщичката като жива.

Аз искам да съм мъничко градче...

Аз искам да съм мъничко градче, в което

всички улички на кръст да се пресичат,

между тях в тревите да цъфтят лалета,

стъбълцата им калинки да обкичват.

Вечер да проблясват уличните лампи,

досущ като звездите на небето

и цялата в оранжево, луната

(като шапчица) отгоре да си свети..

Сутрин всичко да се буди

от слънцето, в зори изгряло

и окъпано от слънчева прегръдка

утрото да се оглежда в бяло.

И там, една къщурка посредата

(единствена във цялото градче)

в най-приказното жълто лято

да отключи сърчицето си за Теб.

Аз искам да съм мъничко градче...

Писмо от една светулка

Ще бъде сладка и вълшебна нощ

в едно горещо късно лято.

Хиляди звезди ще греят за разкош,

около целувката на двете половинки на луната.

Тревите ще бълбукат. Влюбени щурчета

ще четат по въздуха любовни ноти,

а после вдъхновено, с тънички крачета,

ще ги свирят както само те си могат.

И няма дълго да заспи гората,

две птички палаво във нея ще се гонят,

избягали незабележимо тази вечер от гнездата,

ще шумолят, промушвайки се сред листа и клони.

А по една отрупана от мравчици пътечка,

сред мравчия народ като сияеща пролука,

аз кротичко за тебе просто ще си светя.

С обич: Твоя мъничка светулка.

Пухче от глухарче

И ето - ранният следобед,

(най-тихичкото време от деня),

когато даже и пчелите

знаят, че не бива да жужат

и като безшумни малки вертолети

просто жълтуреят и кръжат

над чашките на нежните лалета,

в които ще се сгушат и заспят.

И ето - слънцето протяга

топли, сънени лъчи,

и гъделичка лекичко телцата

на калинките в зелените треви

и тези мили точици червени,

върху тъничките стъбълца под тях,

в следобедно блаженство се люлеят

от веселия си калинков смях.

А ето го и него – моят влюбен вятър.

Даже в тихите следобеди, той никога не спи.

Защото аз съм пухче от глухарче,

което просто трябва да се улови.

Целувката ти...

Нежна, трепетна и сладка,

лекичка, ефирна, като полъх,

като слънчев лъч във чашка

на лале; въздушна, топла;

мека като допир на листенце,

кадифена, дъхава, копнежна;

като разтопено шоколадово парченце;

като капчица роса; (и неизбежна);

гъделичкаща, глухарчена, гальовна,

пърхаща и пеперудено-красива;

като бижу по лятната ми кожа

е целувката ти по изящната ми шия.

И солта ще стане сладка

Ако някога ти е солено

по устните или в душата,

ако облаците по небето

са облаци от сол и вятър,

ако побелеят бреговете,

от солен и хладен пясък,

натежат от сол крилете

на стар, изгубен гларус,

пристанищата се покрият

с тъничка дантелена соленост,

внезапно укроти вълните си,

от сол преситено, морето,

и просто солта от живота

ти дойде някога в повече,

ако избие по онези спомени,

които да приспиш е невъзможно...

Ако някога ти е солено

по устните или в душата,

отпий от тихата ми нежност.

И солта ще стане сладка.

Нека просто да вали

И нека просто да вали,

а ние да се сгушим под чадъра

и нехайно-влюбени да си вървим

под тананикащия дъжд по тротоара,

и тихичко да си приказваме, така че

да не могат никак да ни чуят

останалите силуети-минувачи,

да не би случайно да научат,

че очите ти са грейнали светулки

в тъмните, дъждовни нощи,

и ме пазиш със чадър-целувки

капчиците да не ме намокрят,

че повдигаш облаците по небето,

а зад тях искрят звездите

и намигат закачливо-смешни,

а после бързичко се скриват,

и че всъщност ние с тебе

обожаваме така да си вървим,

под тананикащия дъжд и да си пеем,

и нека просто да вали!

Откакто тихичко вали...

Откакто тихичко вали

досущ е заприличало на есен.

Пролетта без слънчеви лъчи,

цветя и птичи песни,

с покрито с облаци небе,

дръвчета с голи клони

и гълъби с измокрени криле,

досущ напомня на октомври.

Но аз обичам тези дни...

Една усмихваща и нежна мисъл,

все към теб, на топличко, ме връща.

Как мило се заравяш в моите коси

и много, много дълго ме прегръщаш...

Откакто тихичко вали...

Оставих ти...

Оставих ти вълничка от милувки

в кутията със форма на сърце,

подслаждащо парченце от целувка

по ръба на чашата ти за кафе,

усмихнат, рошав облак

под възглавничката, на която спиш,

букетче от ухание на рози

във въздуха (ти честичко летиш),

блещукаща звездичка от светулки

в крайчеца на нощното небе,

две нежни, тайни думи

в листо от кестен, адресирано до теб,

влюбена, крилата песничка от вятър,

скрита в човчицата на едно врабче,

и пеперуден танц сред тишината,

над най-червеното лале...

Оставих ти от щастие сълзичка,

по една във чашката на всеки мак.

Намери ги, намери ги всичките

и аз ще ти оставя пак!

Тихите размисли на едно малко сърце

“Няма нищо магично в морето...

В залеза, потъващ във него,

в скалите, опрели небето

в люшкащите вятърни шепи,

в часовете, когато мечтаеш,

в тайните сигнали на звездите,

в оранжевия поглед на луната,

в песента на пойните птици,

в танца на зелените тополи,

в шумния път на реката,

в искрящо-минзухарената пролет,

в слънчевото, жарко лято,

в червения цвят на лалето,

в свенливите макови чашки,

в бялата облачна нежност,

в прозрачните дъждовни капки,

в лъчите, галещи тревата,

в бъбривите фонтани в парка,

в дъгата с’ седемте и цвята,

на пеперудите в крилцата.

Няма нищичко магично в тишината...”

не спира да си разсъждава мъничкото ми сърце.

Не го съди.

То никак не разбира красотата,

освен ако не я споделя... с Теб.

Сгуши ме, сгуши ме...

Да погледаме звездите

още мъничко само,

преди да ме сгушиш

на своето рамо.

Възглавничка обич

и мека завивка

от пухкави облаци

и сладка въздишка.

Люлка от сънища

само за двама,

с вълшебната пръчица,

сътвори по тавана...

Целувка в косите ми,

звънка магия,

превърни ме във песничка,

в теб да се скрия...

Да погледаме звездите

още мъничко само.

Не!

Сгуши ме, сгуши ме

на своето рамо!

Протегни брегове...

Ние с теб сме морета.

Плуват спомени в нас.

Докосни бреговете ми.

Да докосна твоите... аз.

Залезът плавно

се разтваря във нощ.

Звездите изгряват.

Лунен разкош!

И птици долитат.

И шепот на бриз.

Аз дали те попитах...

Ти дали... ти дали...

пазиш обич за мене,

пазиш тайни мечти?

Няма никакво време.

Ще боли... ще боли,

ако скоро не слеем

тези наши вълни...

Ти без мен, аз без тебе.

Невъзможно, нали...

Ние с теб сме морета.

Нека бъдем море.

Без спомени бледи...

Протегни брегове...

Зимата е много хубаво нещо!

Той е толкова красив, когато

поръси миглите си със снежинки

и скрежен, целият сияе

с чаровните си мънички трапчинки.

И във нощите ни, тихи, бели,

когато вървим под звездите,

той винаги с шега ще ме разсмее

и дали ми е топло, ще попита.

Ако срещнем снежни човеци

ей тъй, на пътя, случайно,

ще ги поздрави учтиво, на човешки,

и ще ни представи (съвсем официално).

Понякога ще ми измисли приказка,

в която сме главни герои

и зимата далеч не е наистина,

а само се преструва (иначе е топла).

И аз съм толкова безкрайно щастлива.

Сняг ли? Истинско бяло вълшебство!

Сгушвам се в прегръдката му и заспивам.

Зимата е много хубаво нещо!

Приказка (но истинска)

Във полунощ ще се целунем пред морето

под шепота на бриза и вълните.

Звездите ще танцуват във небето

и с лунните лъчи ще се преплитат.

Нощта ще е тържествено-красива,

косите и, покрити със воали...

Изящна като фея, самодива,

пазителка на морски тайни.

Коленичили на пясъка ще се венчаем.

Ще изпишем влюбено в очите си,

че заедно ще сме до края

и след края пак ще се обичаме.

И после ще заспим прегърнати.

А Времето ще ни запомни като приказка.

Ще я разкава някой ден на влюбени...

И само ний ще знаем, че е истинска.

Сълзи ръката ми...

Между нас е пропаст, пълна със мълчание.

Така ще си общуваме оттук нататък.

Тъжно е. Но нищо вече не очаквам.

Страшно тъжно ми е, а на тебе... татко...

Аз нямам сили вече да се боря.

Единствено да се надявам, че ще бъдем други

в това мълчание. Ще бъдем хората,

които никога не бяхме помежду си.

И ако се окаже, че мълчанието е цената,

душите си от крясъците да спасим,

бих дала всичко, всичко, татко,

с най-тъжното мълчание да я платим.

И... кой знае... навярно някой ден, далечен

или близък, ще се срещнем в тишината,

ще боли като в началото. Дано прогледнем...

Днес пиша само... и сълзи ръката ми...

И те има Теб...

Тук е странно непознато...

Повеят на непознати ветрове,

като шепот във прегръдката си ме понася

към далечни, непознати брегове,

над които изгреви и залези

пожарно във небето им горят

и стоплят с пламъците си душата ми.

И е стоплена за първи път.

И кацат бели птици,

като предзнаменование, по белите ми рамене

и са странно непознати, сякаш идват

от далечни, непознати светове.

Аз не ги познавам... Аз не ги познавам

тези чужди, сини, необятни брегове.

Но аз оставам... Тук оставам

щом има обич... И те има Теб...

Само.

И няма никой тука.

Само старото пиано.

Само тихата цигулка.

И вечерята за двама.

Трите свещника на масата.

Двете чаши със мартини.

Розите във вазата.

И писмото със “Прости ми”.

Няколкото снимки в рамки.

Няколкото - по земята.

Споменът за нещо пропиляно.

И споменът за нещо свято.

И няма никой тука.

Само старото пиано.

Само тихата цигулка.

Само...... Само.

Единствено обичам теб...

Ще можеш ли да ми простиш все някога,

че адски ти нагарчам от тъга?

Че щастието ми е трудно. И пропадам

на спомените си от миналото, в пепелта.

Че тази пепел... Никой вятър,

не е успял до днес да разнесе.

Че няма огън, който да разпаля,

да скрие в пламъка си тъжното сърце...

За да може после бавно да възкръсва.

Или да може в любовта ти да се прероди.

Да бъде неранявано, неопетнявано, щастливо,

тъй както никога... и никога преди.

Ще можеш ли да ми простиш? Все някога?

Ще можеш ли все някога да разбереш?

Неистово обичам във тъгата си.

Единствено обичам теб...

Песента на корабокрушенеца

Едно далечно, тъжно ехо

със ревност пазят старите скали.

Някога, самотен корабокрушенец

попаднал в буря. Безнадеждно се разбил.

Но оцелял. Събрал отломките от сала си

(и от душата си - разбитите мечти).

Повярвал пак насляпо в любовта си,

и дом, с надеждата, си построил.

Там всяка вечер пеел под звездите,

въздухът люлеел морския му глас.

Унесени, безмълвни слушали скалите

и даже чайките притихвали в захлас.

И всеки изгрев бил като начало.

Но всеки залез се повтарял все един и същ.

Самотният корабокрушенец чакал

напразно, Тя да дойде, някой път.

**************************************

Минали години оттогава.

Навярно минали и векове.

Днес, едно момиче преминава

като видение по острите скалисти върхове.

То слуша дълго. Затаено

поглъща ехото на старите скали.

А песента на корабокрушенеца отеква,

все тъй тъжно, както и преди...

“Приличаш ми на бряг и пясък.

Приличаш ми на тайнствено море.

Приличаш ми на топъл вятър.

На тихо и безоблачно небе.

В очите ти пътуват кораби.

И лодки в двете ти ръце.

Пусни спасителните пояси

да стигнат до потъналото ми сърце”...