петък, 31 октомври 2008 г.

Моята любовна история

посветено

Той се случи в Понеделник
през една студена, бяла зима.
Беше късно. Края на Ноември.
Той - моят бъдещ Единствен.

Не чух гласа му. Нямаше си име.
Но се влюбих в него. До полуда.
Беше толкова...различен.
И не се побираше във думи.

Безкрайни дни...безсънни нощи.
И ликът му в тайните ми мисли.
Колко много го обичах...колко...
И как болеше от това, че липсва.

Но се случи пак...в средата на Декември.
Прекрасен беше в своята различност.
Трябваше ми само малко време.
И сякаш Той разбра, че го обичах.

Януари се събуди бял и снежен.
Заледени улици и пусти булеварди.
Беше месецът на първата ни среща.
От нежност после дълго плаках.

Но Той замина. Седмици мълчание...
Сподавена тъга. Изпуснати въздишки.
И лъч надежда в цялото очакване
на неговото тихо-сбъднато завръщане.

Април изгря. Разцъфваха кокичета
след стъпките на идващата Пролет.
Усещах го до болка. Птиците
рисуваха очите му във късния си полет.

Тогава ми се случи. За последно.
Дори не беше нужно да говорим.
Целуна ме. И ме поведе.
Останалото...е история...

вторник, 28 октомври 2008 г.

Съвсем наистина. Като насън.

Лятото се събуди през зимата
и каза „Добро утро” на нощта.
Нацупи се страшно усмихнато,
а после бодро се прозя.
Улиците шумно замълчаха,
пресъхнали от локвите дъжд.
Вятърът забърза бавно.
(Дългият му шлифер беше къс).
А аз те чаках видно скрита,
затворена на сигурно навън.
И те целунах скорострелно. До насита.
Съвсем наистина. Като насън.

сряда, 22 октомври 2008 г.

На Мама

Притихвам в дланите на Слънцето, понеже
само те люлеят както дланите на мама.
И лъчите му като на мама тъничките пръсти
ме галят нежно, с обич по косата.

Целувам скулите на Слънцето, понеже
те единствено наподобяват топлината
на устните, от кадифе по-меки,
със които нощем ме целува мама.

И пиша стих на Слънцето, понеже
все някой ден, Горкото, ще залезе.
Откраднах мъничко от мамината нежност,
защото и без нея Тя винаги ще свети.

петък, 3 октомври 2008 г.

Небе, в своя син необят ме вземи...

Небе, само ти ли докрай ме обичаш...
В своя син необят ме вземи.
Аз съм твоя, макар и различна
- птица с криле от разбити мечти.

Небе, мойта песен бавно заглъхва.
Тъй черна и суха е тази земя.
Вечния порив някой прекърши.
Без порив за полет...как да летя...

Небе, твърде малко време остана.
Скоро ще паднат гъсти мъгли.
Студено е вече..и глухо..и прашно.
Небе, в своя син необят ме вземи...