понеделник, 21 декември 2009 г.

А аз си мислех, че е невъзможно...

Най-голямата любов в живота ми...
Единствена такава, всъщност.
Срещнах я. А бях готова
спусъка към себе си да дръпна.
Но тя дойде съвсем навреме,
за да превърже болните ми длани.
Накара ме да вярвам безрезервно
в сърцата ни, в едно събрани.
Прегърна тъжното ми “вчера”
и ми обеща шастливо “утре”.
Погреба спомените ми от времето
на миналите ми душевни бури.
И ми начерта небе и облак
и вятър, с който да се гоним.
И ме влюби в себе си. До болка.
А аз си мислех, че е невъзможно...

С любов целувам болката му в здрача...

Вечерите му говоря дълго,
за себе си, за миналото. И за любовта.
За неговото тягостно отсъствие
- причината за мойта самота.
За хилядите ми мечти несбъднати.
И за няколкото сбъднати, в които
съм го измечтавала във полунощ и вярвала съм,
че заспивам в топлината на гърдите му...
За нашето съдбовно плаване
един към друг, през времето
на бури и корабокрушения. И на забрава.
Дълго му говоря вечерите...

А той ме гледа тъжно. И мълчи.
Много пъти му се иска да заплаче.
Но не умее. И от това боли.
С любов целувам болката му в здрача...

Изтанцувана болка

На нас не ни е позволено
да проливаме сълзите си във здрача.
Единствено големите поети
умеят да тъгуват. И да плачат.

Защото могат да възпеят
най-тъжното в душите си във стих.
И пишат, пишат като за последно
преди цигулките да пропищят.

А ние сме обикновени хора.
Пианото ни свири нощен блус.
Танцуваме, притиснали до болка
телата си един във друг...

Последната зимна соната

Косите ми под твойте пръсти
са струните на древна арфа.
Очите ми ги знаеш наизуст и
въпреки това се давиш...

Тялото ми с твойто е цигулка
преплетена със нотите на тишината.
Ти си топъл и светулков
и разсейваш бавно тъмнината...

Сега просвирваш любовта ми
с арфа и цигулка. И се стапям
в нежните любовни звуци
на последната зимна соната...

събота, 19 декември 2009 г.

Сред тъмните завеси дим

Безброй недоизпушени цигари
извайват призрачни завеси дим.
По релсите на някакви самотни гари
цяла вечност с теб вървим.

И цяла вечност с теб се търсим
сред облаците дим. И самота.
Една ръка, протегната във тъмното,
под най-последната звезда

би могла да ни покаже пътя.
Най-верният от всички. И един.
Подай ръката си сега. Разкъсай
най-тъмните завеси дим...

След 25 години зима

Двайсет и пет години зима.
Двеста гари затрупани от сняг.
Една мечта, че теб те има
- за мен единственият влак.

Една погрешна обич
по пътеките на моето сърце.
Една пропусната. И още...
безброй мечти, изпълнени със Теб.

Една случайна среща
в един случаен зимен ден.
По стъпките ти тръгнах... лека.

И вечно ще те нося в мен...

Простиш ли на предаденото си сърце...

Късно е да пиша, твърде късно е...
за миналата обич, знам.
Но болката от миналото ме разкъсва
и разбирам, понякога е нужно да си сам.
Понякога е нужно сам да се прегърнеш,
да се сгушиш в свойте собствени ръце.
Дори да си прошепнеш мили думи.
И да простиш на своето предадено сърце.
Тогава може би ще можеш
да се усмихваш искрено, да бъдеш цял.
Като птица да летиш в просторите
на изстраданата своя свобода.
Тогава, някой ден навярно
един случаен и добър човек,
ще ти се представи “Просто Някой”
и ще се влюби във усмивката ти. И във теб.
И ти ще разбереш, че миналото
е просто дълъг, криволичещ път,
по който нужно е било да минеш.
А звездите на небето ще искрят...
И “Просто някой” ще те вземе
лекичко във своите ръце.
Нататък е любов... за вечност...
Простиш ли на предаденото си сърце...

Любовите са любови, за да бъдат истински

Не беше мъжът на живота ми,
не бях жената на мечтите ти.
Какво, че имахме любов и...
Когато после се отричахме
един от друг. Задрасквахме
със маркер думите “Обичам те”
и пишехме над тях “Забравям те”.
Какво от туй, че някога
сме обикаляли света летейки
с криле, направени от вятъра.
И в тихите вечери алеите
влюбено са ни подслушвали във мрака,
когато сме си шепнели любовно
и сме се кълнели “ще те чакам,
ще те чакам”... Колко е било греховно...
Колко е било неистинско
и колко млади сме били
да вярваме в наивни приказки,
да вярваме във някакви мечти...
Когато някой друг във мрака
си е измислял, че ни има в този свят
и в безсънни нощи ни е чакал
и в мъгливи утрини. И пак...

Не беше мъжът на живота ми,
не бях жената на мечтите ти.
Разбирам, че боли. Но любовите
са любови, за да бъдат истински...

петък, 18 декември 2009 г.

Тази нощ



Студеният и остър дъх на зимата
тази нощ прободе тишината.
Облаците на небето се подхлъзнаха
и валяха и валяха и валяха...
Цяла нощ луната спеше
без да знае, че е побеляла.
И най-далечната звезда в небето
беше вече бяла, бяла...
Утрото не искаше да се събуди.
Беше се завило със завивки,
които чудно, чудно
ронеха безброй снежинки...

И мога много нежност да ти дам...

Като снежинки в топлите ми длани
погледът ти се топи пред мен.
Заспиват старите площади.
Като в приказка е бяло. Като в сън.
Целувам устните ти скрежни.
А навън не спира да вали.
И въздухът е бял. И е вълшебен.
И поглеждайки във твоите очи,
погледът ми се топи като снежинка,
докоснала се в топлата ти длан.
И съм снежно-бяла и съм зимна.
И мога много нежност да ти дам...

сряда, 16 декември 2009 г.

Ако е възможно...

Не идвай никога в съня ми.
Не искам да те имам спяща.
Не искам тихичко отвънка
да те прегръща нежно здрача.
Не искам да броя въздишките,
които съм изпуснала по тебе.
На юг отлитнали са птиците
- знак, за отминаващото време.
Искам да те чакам в къщичка
със малки светещи прозорци.
Искам винаги да се завръщаш
при мен. Реален. Ако е възможно...

понеделник, 14 декември 2009 г.

Тихите стъпки на зимата (Акростих по зададена тема)

Т ъжно е, че си отиваш. А е зима.
И студът почуква на вратата ми.
Х убавото е, че още имам
И стини в сърцето си. И тишината...
Т ихите стъпки на зимата...
Е хото от твоето тръгване...

С амо мечтите ми са истински...
Т ръпне душата ми, тръпне...
Ъ гловито разположена във мене.
П реоблякох я от бяло в сиво,
К огато настъпи нейното време
И скам мъничко поне да е красива.

Н е мога повече след теб да гледам.
А з съм малка, тъжна и боса.

З имата е толкова бяла и студена.
И не така, като мене самотна...
М ога много още да ти пиша...
А ла ти, ти си си достатъчен.
Т ихите стъпки на зимата...
А з... скрежна и плачеща...

сряда, 9 декември 2009 г.

Изплакала съм всичките си сънища (Акростих по зададена тема)

И зплакала съм всичките си сънища.
З а нощите какво да ти говоря?
П латила съм цената си за връщане.
Л юбов е просто друго име на умора.
А ти си само спомена от сянка,
К оято затъмни без жал сърцето ми.
А ко сега изляза от това нестройно тяло,
Л алета ще поникнат във ръцете ми,
А аз ще се превърна просто в призрак.
С амотен призрак, търсещ си пролука.
Ъ гълчетата на устните от болката нестихваща
М оже би ще посинеят и в студа ще се напукат.
В ярваш ли ми, мили? Кажи ми, вярваш ли?
С ънищата ми удавиха се във сълзИ.
И стината е, че самотата...
Ч е самотата през очите ми кърви...
К олко ли студено е сърцето ти?
И стината колко ли тежи?
Т еб единствено обичах. Тебе.
Е, сега е късно вече. И боли...
С тремежът ти да бъдеш честен
И зневерява на изстиналата ти душа.
С ъновникът отдавна е предрекъл
Ъ гълчетата на собствената ти вина
Н икой никога не ще изглади.
И никой никога не ще прости.
Щ е плащаш доживотно на съдбата.
А аз на грешката да се удавя точно в твоите очи...

вторник, 8 декември 2009 г.

Малко мисли в малки стихчета

И сънят ти мирише на роза...
Заспиваш в мекотата на ръцете ми,
вдишал аромата в любовта ми.
Погалвам с дъх лицето ти.
Сънуваш ме в средата на дланта си.
По линията на живота стъпвам.
Танцувам мъничка и боса.
От любов душата ти изтръпва.
И сънят ти мирише на роза...
Тази любов
Аз съм само секунда във времето,
само прашинка и миг.
В книгата на живота сред поемите
аз съм най-мимолетният стих.
Но аз съм влюбена, чиста и твоя.
До безкрайност, до смърт, доживот.
И цялата Вселена е моя,
щом имам тази красива любов.
Тази земя
Земята е безкрайно тъжна.
Заравя лицето си в длани.
Очите и са плачещи, бездънни,
отчаяно-солени океани.
Душата и е грапаво-скалиста.
Пребродена. Напукана. БезОбична.
Ръцете и са голи и назъбени
зимно-есенни и клонести.
Земята навярно си отива.
И е толкова, толкова тъжно.
Но Земята пак е красива,
подивяла, разлюляна, земетръсна...

понеделник, 7 декември 2009 г.

Нощен слънчоглед


Обичам те. Не искам да прикривам
сподавената си тъга по теб.
Аз съм малък и разплакан
влюбен нощен слънчоглед.
Ти си Слънце и обичаш
пеперудите и пъстрите цветя.
Идваш само денем и поливаш
със слънчев дъжд света.
А аз така съм си роден – разплакан,
малък, влюбен, нощен слънчоглед.
Обичам те и в полунощ погалвам
с листенца мисълта за теб...

Мостът помежду ни

Сподавих всички истини, които
исках в полунощ да ти призная.
Изкапа се по белите ми листи
мастилото на хиляди писалки.
Оставих неизписаните думи
в душата ми ранимо да се давят.
Сега е тихо помежду ни.
И мълчанието ми е свято.
Моля те не ме кори. Не можех
душата си до дъно да разголя.
За една душа е невъзможно
да признае любовта си в проза.
А стиховете ми убягваха във мрака
и римите се чупеха в сърцето.
Сега над нас трепти луната.
Ти ме гледаш някакси далечен.
И не знаеш колко много, Обич моя,
(звездите нека са свидетели)
бих искала да бъда твоя
изгрев, залез и вселена.
И не знаеш как бушуват
в душата неизписаните думи.


Но очите ми със твойте се римуват
и правят моста помежду ни...

Неизтляваща мечта (Пожелавам си...)

Да бъда роза в дланите
на влюбен в мене мъж,
уханието нежно на чаршафите,
по устните му топъл дъжд,
в ухото му любовен шепот,
в ирисите на очите му дъга,
пеперуда в свитите му шепи,
под миглите му мъничка сълза...
Да бъда негово мълчание
сред крясъците на умиращия ден
на душата му последното стенание.
Да слива любовта си с мен,
да бъде нежен като пепел,
да рисува полунощно вечността,
в която аз съм негова
единствена и неизтляваща мечта...

четвъртък, 3 декември 2009 г.

И от тази нежност аз ще се разплача...


Безкрайно топъл си и нежен,
заровил пръсти в здрача
на тъгата ми. Морето от копнежи
в очите ми след миг ще се разплаче
и ще спре на меките ми устни
една сълза, по-чиста от зората
на деня. Ще ме целунеш,
ще разнежиш после тишината
и аз ще се стопя и от момиче,
ще се превърна в онова красиво,
невъзможно-истинско обичане.
Сърцето ти ще се усети живо.
Душата ти ще бъде пепел
от алено-червена роза
и мил и кадифен и светъл
ще бъде погледа ти, в който ще ме носиш,
като истина и като тайна,
като стон и като вопъл. А белега
от най-красивата ти рана,
оставила тъгата ми във тебе
ще е любовен и по мъничко прорезен.
И ти, заровил пръсти в здрача
на тъгата ми, ще бъдеш нежен.
И от тази нежност аз ще се разплача...

сряда, 2 декември 2009 г.

Грешни


А сега, докато музиката още свири,
докато звездите още греят във небето,
докато думите редят се нежно в стих и
розата не е изтляла в пепел,
и докато неистините бавно отшумяват
в заспиващите кътчета в душите,
а мечтите ни отново се прераждат
в полунощ след прозата на дните,
сега когато двамата със тебе
сме две разпалени звезди в безкрая
на една угасваща, замираща вселена,
да коленичим тихо и... да се покаем,
задето сме така виновно-грешни...
Сгрешили, Господи, в сърцата си.
Защото сплели длани сме решени
да удавим този свят във любовта си...

В тази копринена нощ ще се сбъдна...



Небето е пиано. Звездите му клавиши

блестят във здрача, в тази тиха нощ.

Една невидима ръка го разлюлява

и във въздуха изплува нежен полутон.

Пристъпвам плахо, с рокля от воали.

Косите ми заспиват под шнолата-луна.

След леките ми стъпки в мека пяна

се разбиват тихо вълна след вълна.

Почти достигам брега на морето,

топлия, тайнствен, пясъчен бряг,

на който влюбен и мил ще те срещна,

на който отдавна ти вече си спрял.

Не питай коя съм... Със сигурност знаеш.

Защото си чакал винаги мен.

Най-нежната твоя непрошепната тайна.

Най-красивият неизсвирен още рефрен...



Но в тази копринена нощ ще се сбъдна.

Дългокосото момиче на твойте мечти...

Изплувах в мига, във който ти тъжен

докосна с пръсти морските вълни.

Сега пристъпвам плахо и бавно,

с воалена рокля. Над клавиши-звезди

небето е черно, нощно пиано...

Свири ми любовно, моя Обич, свири...