сряда, 9 декември 2009 г.

Изплакала съм всичките си сънища (Акростих по зададена тема)

И зплакала съм всичките си сънища.
З а нощите какво да ти говоря?
П латила съм цената си за връщане.
Л юбов е просто друго име на умора.
А ти си само спомена от сянка,
К оято затъмни без жал сърцето ми.
А ко сега изляза от това нестройно тяло,
Л алета ще поникнат във ръцете ми,
А аз ще се превърна просто в призрак.
С амотен призрак, търсещ си пролука.
Ъ гълчетата на устните от болката нестихваща
М оже би ще посинеят и в студа ще се напукат.
В ярваш ли ми, мили? Кажи ми, вярваш ли?
С ънищата ми удавиха се във сълзИ.
И стината е, че самотата...
Ч е самотата през очите ми кърви...
К олко ли студено е сърцето ти?
И стината колко ли тежи?
Т еб единствено обичах. Тебе.
Е, сега е късно вече. И боли...
С тремежът ти да бъдеш честен
И зневерява на изстиналата ти душа.
С ъновникът отдавна е предрекъл
Ъ гълчетата на собствената ти вина
Н икой никога не ще изглади.
И никой никога не ще прости.
Щ е плащаш доживотно на съдбата.
А аз на грешката да се удавя точно в твоите очи...