сряда, 16 февруари 2011 г.

Сълзи ръката ми...

Между нас е пропаст, пълна със мълчание.

Така ще си общуваме оттук нататък.

Тъжно е. Но нищо вече не очаквам.

Страшно тъжно ми е, а на тебе... татко...

Аз нямам сили вече да се боря.

Единствено да се надявам, че ще бъдем други

в това мълчание. Ще бъдем хората,

които никога не бяхме помежду си.

И ако се окаже, че мълчанието е цената,

душите си от крясъците да спасим,

бих дала всичко, всичко, татко,

с най-тъжното мълчание да я платим.

И... кой знае... навярно някой ден, далечен

или близък, ще се срещнем в тишината,

ще боли като в началото. Дано прогледнем...

Днес пиша само... и сълзи ръката ми...

вторник, 1 февруари 2011 г.

И те има Теб...

Тук е странно непознато...

Повеят на непознати ветрове,

като шепот във прегръдката си ме понася

към далечни, непознати брегове,


над които изгреви и залези

пожарно във небето им горят

и стоплят с пламъците си душата ми.

И е стоплена за първи път.


И кацат бели птици,

като предзнаменование, по белите ми рамене

и са странно непознати, сякаш идват

от далечни, непознати светове.


Аз не ги познавам... Аз не ги познавам

тези чужди, сини, необятни брегове.

Но аз оставам... Тук оставам

щом има обич... И те има Теб...