Най-красивият ми спомен

Ти си най-красивият ми спомен
в пропитото от болка минало.
Любовта от първи поглед
заличи предишното обичане.
Свали звездите във ръцете ми.
РазпАли от тъгата ми искри.
ЗапАли пулса на сърцето ми.
Пожарът във душата ми гори.
Потъват дланите ми в невъзможност
да бъдат нежни като бриза.
Но несъвършено нежни пак се вкопчват
в ръкавите на бялата ти риза...

Отново ти... Вечният ми изгрев

Отново ти... Не си ли уморен
да бъдеш вечно първият ми изгрев?
Да изгряваш всяка сутрин в мен
и от душата ми да правиш розов изток...

Отново ти... С най-горещите лъчи
да изпепеляваш всяка моя болка?
И всеки минал спомен да крещи
в пожарите на свойта изнемога...

Отново ти...Най-истинската ми мечта,
единствената, дето още не залязва.
Не залязвай никога. Бъди
Слънцето, което вечно ще ме пали...

Любовта е смислена

По-красив си от мечта,
по-истински от истина.
Едва сега разбрах,
любовта е смислена.
Едва сега разбрах,
че не боли да си момиче.
Всичко друго бе лъжа
и наивно минало обичане.
По-искрящ си от искри,
по-топъл си от Слънце.
Аз в сърцето ти съм стих,
в дланта ти малко кръгче.
А в очите ми валят, валят
звезди, искри и обич.
Във книгата на любовта
ти си първият ми прочит.

По-красив си от мечта,
По-истински от истина.
Аз едва сега разбрах,
че любовта е всъщност смислена.

ФОрмата “обичам те”

Когато му изпращах думи
с простичък адрес: “Сърцето му”,
ми беше толкова необходимо
в топлите си длани да ги вземе.
Затова ги пишех във червено.
И ги запечатвах в розов плик.
Понякога поставях и листенце
от роза. Или стих.
Когато думите пораснаха
и не бяха вече само две,
започнаха да се оформят и писмата.
Във всяко имаше едно лале.
Когато вече не успявах
да описвам чувствата си в редове,
му подарих сърцето си изразяно
във фОрмата “обичам тЕ”.

Щом забравя да съм нежна...

Понякога забравям да съм нежна.
Бушувам като развълнувано море.
Вълните ми се блъскат в тебе.
И с мощ заливат нови брегове.

Душата ми не е от пясък. Понякога.
Понякога е от стъкло.
Понякога и аз самата
не знам какво и има. И защо.

Не бързай, Пътнико. Не си отивай.
Опитоми бушуващите ветрове във мен.
Преди да падне сняг. Да дойде зима.
Преди нощта... Падни на колене.

А после ме целувай. Дълго и любовно.
Аз, смирената, ще коленича с теб.
Щом забравя да съм нежна, Обич моя,

единствено целувките ти имат власт над мен...

Най-тъжното момиче на света

Най-тъжното момиче на света...
Недей да плачеш. Виж луната.
Виж звездите. И подай ръка.
Тази вечер ще сме две във тишината...

Познавам болката ти. Тази самота,
тази празнота, останала след Него.
Аз не мога да възвърна любовта
в твойте нежни, топли шепи

и не мога по разплаканото ти лице
да нарисувам твоята усмивка.
Но дори във болката сме две
и винаги ще бъдем, моя мила...

Най-тъжното момиче на света...
А всъщност... най-обичаното.
Имаш мен. А Любовта
понякога е страшна. И цинична.

На Стефи

Не го попитах...

“Не е трудно да го чуеш... Вятъра...
Просто затвори очи и се заслушай.
Една далечна есенна соната.
И звук от арфа. И цигулки.
И черно-белите клавиши на пиано,
галещи любовно в мрака тишината.
Косите ми са дълги и са разпиляни
по шията ми. И по рамената.
Започвам да танцувам бавно.
И бавно свалям лунните воали,
прикривали свенливо голотата.
Луната е красива във лилаво...
От тънките ми бели пръсти
се отронват много нежни рими.
По-леки от моите стъпки
са само стъпките на херувими.

Улавяш ли го вече... Вятъра...
Арфи и цигулки. И сонати...”

Не го попитах... Разлюля го
нежната стихия в любовта ми...