петък, 5 декември 2008 г.

Нежни и горди



С червена рокля и обувки на ток
Тъгата слиза по студените стълби.
Изглежда красива. Сплетени в кок
под шнолите спят косите и тъмни.
Бавно пристъпва. Нежна и горда.
По скулите и се стичат прозрачни сълзИ.
Свян. Отчаяние. Горест. И болка
в океана на двете и разплакани очи.
Защото Тъгата е всъщност момиче.
Защото момичетата са всъщност Тъги.
Защото невъзможно и силно обичат
в своя свят от облаци и мечти.
И защото когато до смърт ги раниш,
обличат своите червени рокли.
И прикриват сълзИте си с мъничко грим.
И слизат по стълбите. Нежни и горди.

понеделник, 1 декември 2008 г.

Като късен влак по нощни релси

Като късен влак по нощни релси
отекват думите ти „Остани”.
Така започва и онази песен,
след която много дълго се мълчи.

Сега успокоен заспива здрачът,
сгушен в дланите любящи на нощта.
И някой дълго лутал се мечтател
открива своя падаща звезда.

Сега последните акорди на пиано
докосват струните на нечия душа.
И мисли тъжни, мисли разпиляни,
глъхнат уморени в скута на съня.

Като късен влак по нощни релси
отекват думите ти „Остани”.
Така завършва и онази песен.
След нея много дълго се мълчи...

четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Размисли в ресторанта

На салфетката рисувам слънце
с тънък, черен химикал.
Ресторантът днес е пълен.
А този свят е неразбран.
Обичам стъклените чаши,
но масите, отрупани с хайвер
ме правят тъжна. Адски.
Те не са за мен.
Аз обичам да говоря
с облегалката на дървения стол,
криещ тайни и истории
за нечий слънчев хол.
Аз обичам стаите
с прозорец, изглед и простор.
И птиците през лятото, накацали
по белия ми мъничък балкон.
А ресторантът днес е пълен.
Кънти от някакъв измислен смях.
На салфетката рисувам слънце.
А всъщност искам да съм прах.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Приспивна песен

Превод

Твоята усмивка...тъй грапава, разбулва
ранените крила на тази илюзорна свобода.
Дошъл съм...и за малко ще остана тука,
но нямам нищо, което да ти подаря.

Лъжа ли, фарс, нюанс във сиво,
заровена във лилиите длан на тишина.
Отдавна е изчезнала изпепеляващата близост.
А замиращите гласове прошепват И “Ела!”

И аз съм мълчалив като нощната ти маса -
тържествен дух, отиващ си със утринната светлина.
Ти заспиваш другаде, а аз се чувствам жалък,
осъзнавайки, че тук, всъщност никога не си била.


Оригинал на английски: ..........

Lullaby

The gritty surface ofyour smile
Unveils the wounded wings of that imaginary freedom.
I’ve come here and Iwill stay for a while
But I have nothing else to give you.

A lie, a farce, a shade of gray
A fist of silence shoved beneath the lilies.
That burning closeness’s gone today.
And all the fading voices whisper “Steal it!”

I sit as silent as your bedside dresser -
a solemn ghost that morning light will clear.
You’re sleeping – elsewhere,and I somehow am feeling lesser
To realize you’ve never really been here.

петък, 7 ноември 2008 г.

За да бъда вечно жива. И да те обичам.

Аз съм тъжна като ранна утрин.
Като капките дъждовни. По паважа.
Побирам се единствено във къси думи
и рядко сричките ми нещо значат.
Не светя в мрака, нито топля.
Днес мъглите ми са твърде ниско.
Насляпо само хвърлям котва.
И не усещам точно колко се разплисквам.
От тишината съм родена. И отронена
като сълза и стон, като въздишка.
Бях първо лятна, после пролетна.
А напоследък май съм само зимна.
Отиваш ли си... Аз ли си отивам...
Вали ли през прозорците..А във душата?..
Всяка есен стъпките утихват...
Розите увяхват, пилеят се листата.
Тъжна съм. В тъгата си се стапям.
Но чрез нея само знам, че дишам.
Носи ме във усмивката си. Във дланта си.
За да бъда вечно жива. И да те обичам.

петък, 31 октомври 2008 г.

Моята любовна история

посветено

Той се случи в Понеделник
през една студена, бяла зима.
Беше късно. Края на Ноември.
Той - моят бъдещ Единствен.

Не чух гласа му. Нямаше си име.
Но се влюбих в него. До полуда.
Беше толкова...различен.
И не се побираше във думи.

Безкрайни дни...безсънни нощи.
И ликът му в тайните ми мисли.
Колко много го обичах...колко...
И как болеше от това, че липсва.

Но се случи пак...в средата на Декември.
Прекрасен беше в своята различност.
Трябваше ми само малко време.
И сякаш Той разбра, че го обичах.

Януари се събуди бял и снежен.
Заледени улици и пусти булеварди.
Беше месецът на първата ни среща.
От нежност после дълго плаках.

Но Той замина. Седмици мълчание...
Сподавена тъга. Изпуснати въздишки.
И лъч надежда в цялото очакване
на неговото тихо-сбъднато завръщане.

Април изгря. Разцъфваха кокичета
след стъпките на идващата Пролет.
Усещах го до болка. Птиците
рисуваха очите му във късния си полет.

Тогава ми се случи. За последно.
Дори не беше нужно да говорим.
Целуна ме. И ме поведе.
Останалото...е история...

вторник, 28 октомври 2008 г.

Съвсем наистина. Като насън.

Лятото се събуди през зимата
и каза „Добро утро” на нощта.
Нацупи се страшно усмихнато,
а после бодро се прозя.
Улиците шумно замълчаха,
пресъхнали от локвите дъжд.
Вятърът забърза бавно.
(Дългият му шлифер беше къс).
А аз те чаках видно скрита,
затворена на сигурно навън.
И те целунах скорострелно. До насита.
Съвсем наистина. Като насън.

сряда, 22 октомври 2008 г.

На Мама

Притихвам в дланите на Слънцето, понеже
само те люлеят както дланите на мама.
И лъчите му като на мама тъничките пръсти
ме галят нежно, с обич по косата.

Целувам скулите на Слънцето, понеже
те единствено наподобяват топлината
на устните, от кадифе по-меки,
със които нощем ме целува мама.

И пиша стих на Слънцето, понеже
все някой ден, Горкото, ще залезе.
Откраднах мъничко от мамината нежност,
защото и без нея Тя винаги ще свети.

петък, 3 октомври 2008 г.

Небе, в своя син необят ме вземи...

Небе, само ти ли докрай ме обичаш...
В своя син необят ме вземи.
Аз съм твоя, макар и различна
- птица с криле от разбити мечти.

Небе, мойта песен бавно заглъхва.
Тъй черна и суха е тази земя.
Вечния порив някой прекърши.
Без порив за полет...как да летя...

Небе, твърде малко време остана.
Скоро ще паднат гъсти мъгли.
Студено е вече..и глухо..и прашно.
Небе, в своя син необят ме вземи...

четвъртък, 25 септември 2008 г.

Векове наред

Докосваш ме със глас. И страшно нежно
обливаш чувствата ми с топлина на дъжд.
Не си ми чужд. Не си далечен.
Осъмвала съм в пръстите ти. Не веднъж.

Рисуваш ме със мисъл. И влюбено-отнесен
плъзваш във очите ми и пламенно гориш.
Като дъх си топъл. Като утро светъл.
Чакала съм те с години. С години да се появиш.

Целуваш ме със поглед. И приказно-вълшебен
душата ми разпалваш с блясъка на свещ.
Като сън си истински. Като легенда вечен.
Влюбвала съм се във тебе. Векове наред.

сряда, 17 септември 2008 г.

На Небето му стана студено

На Небето му стана студено.
Беше Вторник.
Размърда се и леко потрепери.
Разтри с юмрук очите си и ги отвори.
Бе сънувало цяла нощ,
но не помнеше нищо.
Зави се с одеало от облаци
и погледна меланхолично.
Отрони няколко сълзички дъжд.
Трябваше да става.
Зачуди се какво да облече.
Погледна своята доскорошна премяна.
Ефирна рокля в морско синьо
със слънчево-оранжеви отблясъци.
И брошка от летни усмивки.
Когато беше с нея всички го заглеждаха.
Но днес беше тъжно. Извади от гардероба
Една умаляла дрешка -
Сиво-кафяв пуловер
и панталон на махагонови райета.
Облече се бавно.
Закопча и последното копче.
Извади шала от миналата година
и внимателно го сложи.
Някъде бе загубило
пъстроцветните си ръкавички.
Излезе навън мързеливо
и тръгна да се разхожда самичко.
Прибра ръце в джобовете.
Още повече му захладня.
Разбра, че идва Есен.
От миглите му падаха листа...

Последен миг на разделеност

Заключени във устните на времето,
умират и се раждат светове.
И всеки следващ става предпоследен,
на този, който с тебе ще ни събере.

Под миглите на прашен вятър
изтичат сЪлзи като миг.
И всеки следващ - все по-кратък,
заличава търсещите се следи.

Затова в умората на хладната Вселена
сблъсквам липсите ни. Става взрив.
Този миг на разделеност е последен.
Следващият...вече е със Теб.

петък, 12 септември 2008 г.

Тъгата си тръгва...и се завръща като усмивка

Тихо затвОри вратата
и остави до прозореца ключа.
Погледна за последно прага
и потегли в нощната тъма.
Сви зад ъгъла, по булеварда
една разплакана Тъга.
Пресече на червено светофара.
Обърна се замислена и спря.
Бе оставила на твойта маса
листенце роза върху плик с писмо.
Не беше сигурна, че ще го видиш,
но се надяваше...”Дано, дано...”
За секунди си помисли да се върне,
незабелязано да те целуне във съня.
Но твърде дълго беше с тебе,
мойта мъничка разплакана Тъга.
Сега оставаше, сама, бездомна,
но в оставеното си до теб писмо,
се бе зарекла, че ще се завърне
- една усмивка, озарена от любов.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И нека тихите ми стъпки да приспи.
Тази нощ беззвездно-ослепяла
ме дави в черното на своите очи.
Тази нощ разказва за безкрая
на твоя порив за далечност и за път.
„Тя угасва...Ти не знаеш...”
Птици белокрили някъде шептят.
Две ръце изстинали те търсят
сред вой на вълци, тропот на коне.
Избухват мисли, спомени се пръсват
в последната въздишка на едно сърце.
Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И не ме забравяй никога. Недей.
Всяка капчица любов съм ти предала,
влюбена безпаметно, единствено във теб.

А на мен ми е студено...

Студено ми е, толкова ми е студено.
Имам нужда да заплача тихо.
Искам да избягам. Много далече.
Просто да ме няма. Никъде. За никой.
Искам да е пълно с облаци небето.
Да вали в прозореца ми. Да е замъглено.
За да не виждам погледите впити в тебе.
И амбицията им от мен да те отнемат.
Аз нямам друго. Само обич.
Но обичта ми заслепява цялата вселена.
Те нямат нищо. Но пък са много.
А на мен ми е студено, толкова ми е студено...

сряда, 3 септември 2008 г.

Една сълза...и много нежност


Събра Небето пъстрите усмивки
на едно заспиващо и уморено Лято.
Дойде Септември. С тихите си стъпки,
нарисува танца на излитащото ято.

И остави спомени. За пясъка. И за морето.
За онази вечер, във която ме целуна.
До палатката пред огъня. Съвсем небрежно
нарисува обич по безмълвните ми устни.

И днес си спомням, като че ли малко тъжна.
И мисля със носталгия за миналото време.
Един копнеж от погледа ми се откъсва...
една сълза...и много нежност...

петък, 29 август 2008 г.

Ако тази е последната ни вечер

Ако тази е последната ни вечер
и за последно дишат нашите сърца,
ако след залеза, последен път ръцете ни
се преплетат в едно. И две тела
за последно тази вечер ако онемеят
от трепет в трепет, дъх в дъха,
и устните ни, ако за последен път се слеят
и в последна нежност после се стопят
и ако след нас започнат изгревите да сивеят
и ако птиците престанат утре да летят
и ако лятото прерасне в зима, пролетта във есен,
западът във изток, а северът във юг...
Ако тази е последната, последната ни вечер,
не се страхувай моя Обич, а ела...
Обещавам тази вечер да е вечна,
като теб и мен...И любовта...

четвъртък, 28 август 2008 г.

Как само искам нещо да ми посветиш...

Луната е любовница с Небето!
Сигурна съм както никога преди!
Ти видя ли как притихва в него
и как загадъчно в ухото му шепти?
Видя ли как със часове флиртуваше
и по момичешки отмяташе назад коси,
а то дори не се и криеше,
и вплиташе в косите И звезди...
Ти чу ли как четеше И поеми
и всяка дума как И посвети?
Аз всичко чух. И в теб се свивам.
Как само искам нещо да ми посветиш...

сряда, 27 август 2008 г.

Подари ми вечер. От площада


Подари ми вечер. От площада
със запалените улични фенери,
с уличния музикант до старата ограда
и със шапката му, пълна със монети...
И с излегналата се пред нея котка,
покрай дървената, бяла пейка.
И да се слеем със забързаните хора,
под неоновите светещи табели...
И през уличката с двата светофара
Да стигнем до градинката пред входа.
Подари ми вечер. От площада.
Чакам те във 8. До ъгъла на блока.

четвъртък, 21 август 2008 г.

Като ехо

Всеки твой дъх, изгубен в нощта,
Всеки поглед след мен разпилян,
Всяka безмълвно родена тъга,
Всеки порив, прокуден от свян,
Всяка несбъдната твоя мечта,
Всеки сподавен в гърлото вик,
Всяка изплакана малка сълза,
Всеки самотен и тягостен миг...
И всяка твоя нощ без звезди
И всеки залязващ в очите ти ден
И всичко това, което си ти
Kато ехо отеква...отеква във мен...

вторник, 19 август 2008 г.

Китари и любов



Привечер китарите отронват ноти.
Танцувам с теб на приглушена светлина.
Проблясъци от струни. Ухание на рози.
Обичам те, обичам те...Гори свещта.

В полунощ китарите в романтика се стапят.
Целувам те задъхано под пълната Луна.
Кашмирена мелодия. Разплакваща балада.
Обичам те, обичам те...отеква във нощта.

На разсъмване китарите заспиват уморени.
Оглеждам се в изплакана от себе си сълза.
Толкова е лесно да съм влюбена във тебе.
Обичам те, обичам те...не спирам да шептя...

четвъртък, 31 юли 2008 г.

Сякаш никога...сякаш винаги...

Той ме целува така,
Сякаш никога не ме е целувал.
И разбива вълните в брега,
Който дълго за мен е рисувал.

Той ме гледа така,
Сякаш никога не ме е виждал.
Разпалва звезда след звезда...
И всичките за мен ги е събирал.

Той ме вдишва така,
Сякаш никога не ме е вдишвал.
И разлива над мене дъга,
От цветовете, във които ме е обличал.

А аз го обичам така,
Сякаш никога не съм обичала.
И аз съм сън, a той - мечта.

..Сякаш винаги на него съм приличала...

сряда, 16 юли 2008 г.

Когато плача

Не бърши сълзите ми, когато плача.
Нека падат. Сълзите са свобода.
И като малки, светли перли в здрача
изливат цялата ми болка и тъга.

А защо ли плача....Понякога не зная.
Но падат перли в твоята ръка.
Не се топят във топлите ти длани,
оставят просто перлена следа.

Една сълза по скулите ми ще остане.
Само нея с устни избърши.
Тя е перлата, която е събрала
безкрайно тъжното в разплаканите ми очи...

Нужен си ми...

Нужен си ми...
...Като красивото за моите мечти,
Като дъжда за алените рози,
Като лъка за острите стрели,
Като луна за пълнолунни нощи,


Като Юга за прелитащите птици,
Като есента за пъстроцветните листа,
Като черното за моите зеници,
Като тревичките за капките роса,


Като облаците и простора за небето,
Като брегове за морските вълни,
Като болката за някои поети,
Като римата за всеки стих,


Като повея на вятъра на Север,
Като кораба за белите платна,
Като залеза за идващата вечер,
Като миг романтика за любовта,


Като първата искра за огъня,
Като слънцето за летните лъчи,
Като тихата носталгия по спомена...
Като въздуха...Повече от него дори.

петък, 11 юли 2008 г.

И всичко се превръщаше във огън...


Разплискаха се нощни звездопади.
От звездност изсветля небето
и заприлича на разпалените клади
на онзи първи миг, когато
погледа ти се пресече с моя...

Изгаряше от свян луната...
По дланите на цялата вселена,
от нежност тишината се изплака
през очите на изгарящото време...
Тогава станах твоя.

А Вечността избухна в пламъци.
И докато устните ни още пареха,
в галактиките светеха отблясъци.
Ръцете ни във зной се стапяха...

И всичко се превръщаше във огън...

петък, 4 юли 2008 г.

Защо сега съм цветна...

Аз също мога да съм цветна...
И имам свойте приказни моменти...
Понякога и аз умея да поглеждам
във тъмното. И там да виждам феи...
Аз също мога в чудеса да вярвам...
И сама да правя свои си вълшебства...
И на мен ми е потребно да мечтая
за луната и звездите...и морето...
Била съм тъжна...и била съм сива...
Твърде дълго...някой ме е сричал...
А днес е странно да съм цветна. И щастлива.
Но истиснки...за пръв път някой ме обича...

четвъртък, 3 юли 2008 г.

Посветено

Бели сенки в полуздрача...
Бели хладни ветрове...
Защо понякога душите плачат
от свойте безпричинни страхове?...
Бели пясъци в пустини...
Бели тъжни светове...
Защо мечтите помежду ни
са вълни на мъртвото море?...
Бели въглени и пепел...
Бели от мълчание очи...
Защо не може да е светло
приятелството ни?...Боли...

сряда, 2 юли 2008 г.

Исках само да те прегърна

Исках само да те прегърна.
Да не бъдеш сам.
Да целуна очите ти тъжни.
Да се свия във самотната ти длан.
И да ти направя мъничко вълшебство.
Да запаля във сърцето ти искра.
Да ти подаря рапанче от морето.
И от небето - падаща звезда.
Капка синьо от очите ми.
И на устните ми аления цвят.
Няколко парченца от мечтите ми.
И изобщо...целия ми свят.

А исках само да те прегърна...

сряда, 25 юни 2008 г.

Тази нощ...я правиш Ти...

Бъди сияние във меките ми длани
от разлята в синьо светлина
и само дъх от тебе да остане,
след миражните ти стъпки във нощта.

Бъди докосване по голото ми рамо,
от допира на полунощно кадифе
и само полъха след тебе да остави
следа по нежните ми рамене.

Бъди дихание по топлите ми устни
от сливане на хиляди звезди...
Тази нощ е адски пълнолунна!
Тази нощ...я правиш Ти...

четвъртък, 5 юни 2008 г.

Ръцете ти на Пианист...

Целуни очите ми...Небето е пиано,
клавишите му тази вечер са звезди...
Седни пред него...от любов пияни
пръстите ти потреперват...Посвири...
Една мелодия...по звездните клавиши,
извайват тихо ръцете ти на Пианист...
...Една Луна от нежност пише...
...любовни думи...върху лунен лист...
А едно момиче с грация танцува...
някъде до тебе...Шшшт...мълчи...
С меките си устни те целува...И целува
ръцете ти на пианист...Свири...свири...

четвъртък, 29 май 2008 г.

Крайбрежности

Крайбрежна съм... и затова навярно
очите ми се взират все в безкрая...
Пръски пяна съм... и шепа пясък...
... почти жена... вълните ме чертаят...
Мириша на море... тръпчиво и солено,
пристанищна съм... приливна и бяла...
... и чакам теб... откакто съм родена...
... моя Обич... малко закъсняла...
Улавям бриза... в себе си го нося...
... в едно сърце, преливащо от нежност...
И мечтая с изгрева... и ти да дойдеш...
... в шепите си носещ късчета крайбрежност...

събота, 17 май 2008 г.

Да беше ме видял, когато...

Да беше ме видял, когато
изгрева в очите ми се сгуши.
Беше му омръзнало небето.
Искаше във мене да се случи.
Искаше да ме облее с красотата,
докато беше още недокоснат.
Заравяше лъчи в косата ми.
И плъзваше...все по-надолу...
Беше нежен...до невинност...
Искреше върху цялото ми тяло...
Обагряше ме..с безпричинност,
Попиваше във мен. Изцяло.
Да беше ме видял....и даже...
не на изгрев...на сияние приличах.
А всъщност тъй искрях, понеже
с безумна женственост и нежност те обичах....

петък, 9 май 2008 г.

Тих стих

Докосни ме тихо, много тихо,
с кадифеното на мъжките си длани
...там където истини притихват
и само няколко безмълвия са разпиляни...

Там, където нежността изгрява
по замлъкналите, неми хоризонти
и затишието сАмо с полъх си припява
две-три тихи, много тихи ноти...

И там, където тишини заспиват
в кроткостта на онемели раковини
и беззвучията тихомълком се разливат..
...докосни ме тихо...и тихо целуни ме...

четвъртък, 8 май 2008 г.

И теб. И теб!

Обичам пяната, вълните и морето,
и птиците и синьото небе,
и вятъра и слънцето и дъждовете,
и тревите и поляните. И теб.

Обичам пясъка и мидите и тишината,
и утрото и всички цветове,
и пеперудите и чайките и светлината,
и лятото и пролетта. И теб.

Обичам изгревите, залезите и звездите,
и луната в късните и часове,
и тополите, росата и скалите,
и маковете и лалетата. И теб.

Обичам облаците, люлките и красотата,
и пОлета с разперени криле,
и океаните и въздуха и свободата,
и мечтите си. И теб. И теб!

сряда, 7 май 2008 г.

Малко преди да се върнеш...

Късно вечер нощните феи
обличат рокли на морски звезди...
Събират малки вълшебства във шепи
и слагат шапки на пъстри луни...
Политат сияйни и цветни във здрача,
носещи в себе си куп чудеса.
И само миг преди да заплача
почукват с крилца на мойта врата.
Разказват ми дълго свои си приказки,
за замъци и принцеси...и за новия ден...
Твърдят, че си принц, само че истински,
влюбен безумно и единствено в мен...
И точно когато започвам да вярвам,
изчезват със тихо вълшебство в безкрая...
Но преди да си тръгнат с усмивка ми казват,
че вече си тук...за да ми разкажеш края...

неделя, 4 май 2008 г.

Зов за обич

Обичай ме...стихийно-неизбежна,
скрила пролетните изгреви в очите си...
Обичай ме...обичаща и нежна...
...целуваща очите ти в мечтите си...

Обичай ме...понякога несъвършена,
рисуваща дъги от обич във
сърцето ти...
Обичай ме...незрима и нетленна,
умираща...и раждаща се във
ръцете ти...

Обичай ме...небрежно-размечтана,
безкрайно чувствена..и влюбена..и твоя...
Обичай ме...необяснима и неразгадана,
...защото аз...без теб не мога...

петък, 25 април 2008 г.

...Когато слеем устните си от Любов...

Във мигове на нямо съзерцание
пред угасващия дълъг ден,
сърцето ми полита. Някакво мечтание
разлива топло красотата си пред мен...
Извайва с пръсти огнените залези,
преплита цветно слънчеви лъчи...
Нощем ги завива...А на зазоряване
ги облича в дрехи на несбъднати мечти.
Тогава ти изгряваш в мисълта ми,
и носиш трепетния и копнежен зов
да махнем дрехите им...да ги сбъднем
...когато слеем устните си от Любов...

сряда, 23 април 2008 г.

Но Той...не спираше да ме прегръща...

Нещо стана с Ветровете - бяха побеснели!
Гледах ги да си отиват, после да се връщат...
Сменяха посоките си...духаха...обезумели...
...а пък Той...не спираше да ме прегръща...

Земята се тресеше. Падаха отломки.
Раздраното Небе във ужас се прекръсти.
Облаците се разделяха. После се събираха...
...а пък Той...не спираше да ме прегръща...

После всичко утихна. Настана безвремие.
Тишината бавно започна да се възвръща.
Беше Мир...и навярно спасение...
Но Той не спираше...не спираше да ме прегръща...

вторник, 22 април 2008 г.

Единствена твоя мечта

В късните песни на нощни щурчета
и целуващи водата лунни лъчи,
в жълти сияния по житни полета
и оставени в гората заешки следи...
В тесни парченца оранжеви залези
и листата на плачещи летни върби,
в тихия полет на морските гларуси
и кадифения плясък на бели вълни...
В меките пухчета на зелени тополи
и топлите капки пролетен дъжд,
в цветни градини из спящи дворОве
и порив на галещ вятърен дъх...
... посявам частица от своята обич,
от своята нежност и тиха нега...
Аз съм във всичко и само се моля
да бъда единствена твоя мечта...

събота, 19 април 2008 г.

Късен шепот

Тишината рони късен шепот.
Той е сънен. Мързеливо се протяга.
Плъзва се по устните ми. После бегло
малка тайна в джоба си скътава.
Плахо те поглежда. Трябва да ти каже
две думички, преди да се събудиш.
А ти сънуваш. И не подозираш даже,
че нещо много мое ще научиш.
Запечатвам го с целувка върху твойте устни
и малко срамежливо от сърцето ти надничам.
А шепотът ми много тихо ти подшушва,
че аз съм твоя и безкрайно те обичам.

четвъртък, 17 април 2008 г.

...И сътворихме Вечност

посветено

Със теб се търсихме с години
из светове, галактики, вселени...
Любовта не можеше да ни подмине.
Със тебе бяхме предопределени.
И беше късно, за да се разминем
и в другия да не познаем себе си,
да се докоснем, без да преоткрием
жадуваната топлина в ръцете си...
И не бе възможно да не осъзнаем,
че сърцата ни един без друг са пусти,
че сами сме неспособни да мечтаем,
че потъват в бездиханност хладните ни устни...
И щеше да е тъжно тъй да се оставим
да ни помете без жалост хорската вихрушка.
Да знаем, че сме истински, да знаем, че ни има
...щеше да е жалко, щеше да е лудост...
Затова се срещнахме. Вселенските закони
се пречупиха под натиска на свойта тежест...
А ние с теб си измечтахме с обич
...едно небе...и сътворихме Вечност.

понеделник, 14 април 2008 г.

За "Лека нощ"

Нощта е нежна. Пъстри бездихания
обгръщат спящи станиолени звезди.
Очите ми блестят. Лунни очертания
рисуват разпиляните по раменете ми коси.

Вятърът е буден. Призрачни воали
танцуват влюбено във разлюляното небе.
А липсата ти се усеща като огън. Пари.
И пламъкът извайва твоето лице.

Протягам мисъл. Само за да те докосна.
За да ти изпратя топлото си "Лека нощ".
По облаците ще открие вярната посока.
За да погали устните ти. Точно в полунощ.

вторник, 8 април 2008 г.

Ти спиш ли нощем? Аз не мога...

Ти спиш ли нощем? Аз не мога...
Нощем се превръщам в развълнувано море.
Вълните ми се блъскат шумно във прибоя
на твойто спящо, влюбено сърце...
А после съм Луна. И кротко търся
озаряващи небето, мънички звезди...
Събирам ги. И тихо ги разпръсквам
във твойте спящи, влюбени очи...
А призори съм Слънце. Сънена изгрявам.
И разливам светлина по синьото небе.
Понеже те обичам. И цялата се измечтавам
във твойте спящи, влюбени ръце...

четвъртък, 3 април 2008 г.

Понякога...но днес...

Понякога съм тъжна. Много тъжна.
И очите ми не спират и не спират да валят.
Приличат на морета...и са като тях бездънни.
Под клепачите ми като птици сЪлзите кръжат.

Понякога съм сива. Страшно сива.
Сърцето ми изтръпва в хладната ми гръд.
Прилича на олово...и едва заспива.
През него тишината си прокарва път.

Но днес съм влюбена. Адски влюбена.
Душата ми изписва думички без ред.
Сама доскоро...и неистински обичана
...тя вече вярва, че си има теб.

петък, 28 март 2008 г.

Зная...няма да ми стигне...

Полети към мен с копнеж на птица,
жадна да се слее с топлия си Юг...
Вярвай, вярвай...винаги ще искам
да се завръщаш тук...и само тук...

Начертай се в мен с изящество на щрихи,
загатващи контурите на пролетни цветя...
Обещай ми, обещай ми...много тихи
да разцъфнем с теб...сега...сега...

Влей се в мен със силата на прилив,
шеметно заливащ илюзорния си бряг...
Зная, зная....няма да ми стигне,
вливай се във мен и пак...и пак...

...Само толкова ми трябва...

Понеже ти си слънчев до безкрайност
и усмивката ти пали хиляди слънца
и с някаква неразбираема за мен потайност
обливаш цялата ми същност в светлина...
Понеже думите ти нежно ме разплакват
и розовеят скулите по моето лице,
и очите ти сами започват да чертаят
свои си пътеки, но към моето сърце...
И понеже ти единствено успяваш
да докоснеш дебрите на моята душа,
прошепни, че ме обичаш...само толкова ми трябва,
да поискам да съм с тебе и след края на света...

понеделник, 24 март 2008 г.

Скитница из необята

Тя се сливаше безумно с ветровете.
Те пилееха косите и в захлас.
Тя събираше снежинки във ръцете си.
Те и шепнеха без думи и без глас.

Тя танцуваше неземно по вълните.
Те я връщаха на своя бряг.
Тя докосваше с любов звездите.
Те я къпеха във лунен прах.

Тя събличаше влудено небесата.
Те прозираха през нейните очи.
Тя бе смугла Скитница из необята.
Те - нейните момичешки мечти.

четвъртък, 20 март 2008 г.

Парченце от една душа

В най-самотния час на нощта,
в най-тихата, сподавена минута,
дарявам ти парченце от една душа,
обречена завинаги, завинаги да скита.

Вземи го в шепи. Моля те, вземи го.
Дай му капчица от свойта топлина.
Дай му обич, нежност...приюти го.
Иначе ще загине, ще загине във студа.

То може да се смее. И мечтае до зори.
Но някой път...до болка се отрича.
Понякога тъгува. И сАмо си мълчи.
Но обещава винаги, завинаги да те обича.

понеделник, 3 март 2008 г.

Очите ти разказваха истории...

Очите ти разказваха истории
за непропътуваните още светове,
за жаждата ти да откриеш и обходиш
най-пясъчните и потайни брегове...
За стремежа ти да бъдеш птица,
да разпръскваш жар и светлина,
да си за кратко миг, дори частица
от извечната вселенска тишина...
И за хилядите неоткрити хоризонти
отвъд пределите на твоите мечти,
за нуждата да си докрай свободен,
да бъдеш ничий и само да летиш...

Очите ти разказваха истории...
А аз се молех ти да ме прегърнеш.
Очите ми с очите ти говореха
и силно вярваха, че ще се върнеш...

понеделник, 18 февруари 2008 г.

А аз дали ти липсвах?...

посветено

Разкажи ми всичко, искам да знам..
Виж, нетърпеливо в теб се сгушвам...
Красиво ли е в нощен Амстердам?
Разказвай ми, до утре мога да те слушам...
И там звездите ли приспивно греят,
уловили блясъка на твоята усмивка,
очаквайки в едно със нея да се слеят,
а после в устните ти да притихнат...?
И там ли облаците са ефирно-бели,
чезнещи във топлото на твойте длани
и като много фино-плетени дантели,
по небето живописно са постлани...?
А лалетата - дали са толкова червени,
като руменината по свенливите ти скули,
когато неусетно върху мен си се надвесил
и без да разбера в съня си ме целунал...?
Разказвай ми, разказвай ми, не спирай,
пред разказа ти всички болки стихват,
прошепнатите думи във сърцето ми пулсират,
...разказвай ми.......а аз дали ти липсвах?...

четвъртък, 7 февруари 2008 г.

Да бъда пристан...



Такава се родих - да бъда пристан,
да водя битки с океана разярен
и хиляди години вече корабокрушенци,
разбивали са с трясък саловете си пред мен...
А аз бушувах и разплаквах ветровете,
гасях мощта на морските вълни,
с едничка мисъл и надежда за утеха
на запътилите се към своя бряг души...
И те осъмваха на топлия ми пясък,
лекувах нежно раните им със ръце,
целувах ги, а после тайно ги отпращах,
и вярвах, че след мен...ще бъдат със криле...

А ти Корабокрушенецо, дали когато
случайно се разби във мен като в скала,
прочете във очите ми, че аз единствена
съм пристанът за твоята потънала душа?...

четвъртък, 31 януари 2008 г.

Разлиствам се...


Разлиствам се във хиляди посоки
и всяка фибра в мен е нежност,
и всеки дъх към тебе води,
и всеки полъх е една безбрежност...
И всяка стъпка е почти безкрайност,
блян и трепет, зов и шепот,
нежни думи, океан потайност,
слънчев лъч във топлите ти шепи...

Разлиствам се за тебе Обич моя,
и единствено сега..сега съм съвършена,
когато влюбена притихвам и съм твоя...
...и ти притихваш влюбено във мене...