понеделник, 26 октомври 2009 г.

Не знам дали заради Октомври...

Не знам дали заради Октомври,
заради падналите есенни листа,
заради улиците пусти и самотни
заради така и неизгрялата луна,
заради това, че всички птици,
вече са отлитнали на юг,
на мене ми е страшно тъжно
и ми се струва празно тук.

Не знам дали е заради ръцете ти,
заради това, че са далеч от мене,
заради липсата ти, стягаща сърцето ми,
треперя тъй и тъй ми е студено.
Но знам, че искам да се сгуша
като под топло лястовичево крилце,
и незабелижимо малка и плашлива
да туптя от обич в твоето сърце.

Октомври плаче

Октомври плаче. От очите му
се спускат малки капки дъжд.
Никога не съм го виждала
тъй тъжен и самотен. Като мъж,
раняван толкоз много пъти,
че по плачещата му душа
се редуват малки кръпки,
като жълти есенни листа.
Октомври се сбогува. Ще липсва ли на някой?
Или просто като част от календара
ще откъснем спомена за него
след най-последната му дата...

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Като незавършен ред

За всеки пътник има влак.
За всеки влак си има гара.
В нощта, потънала във мрак
дими недоизпушена цигара.
И въздухът е сив и тежък.
И луната днес е мит.
Има релси, дълги като вечност.
Има вечност, кратка като миг.
И за всеки стих си има болка.
И за всяка болка има лек.
Само тленната ни, земна обиколка
понякога е къса. Като незавършен ред...

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Някой ден ще ти призная всичко...

Някой ден ще ти призная всичко...
от сбъднатия блян за полет,
от начина, по който тайно те обичам
и цялата се стапям в твоя поглед,
от миговете, преминаващи в безвремие,
когато се отпускам на гърдите ти,
а пръстите ти, плъзващи по мене,
успокоени във косите ми заспиват.
От усещането да докосваш с устни
всяка моя фибра. И да се забравям
в тихичко прошепнатите думи,
от чиято нежност се задавям...
През това да си пазител на душата ми,
в небето ми да светиш, като първата звезда,
да бъдеш най-червеният ми залез,
най-розовият изгрев след това.
Да си единственият, в който се откривам,
последният мечтател и последен бард,
в един потъващ, немечтаещ,
зъл, изстинал свят.

Някой ден ще ти призная всичко.
Някой ден... Но не сега.
Ако очите ти се сблъскат с тези рими,
навярно ще избухне цялата земя.

сряда, 14 октомври 2009 г.

Стая със касетофон. И Трейси Чапман

Октомврийска вечер. Сядам до прозореца.
Поглеждам през стъклото вън. Красиво е...
Съкровени мигове на есен. И на меланхолия,
която страшно много ми отива.
Слушам вятъра, разпръснат във далечината.
Танцува в клоните на влюбени тополи.
Не знам дали е заради листата им,
или заради друго, но приличат на танцьорки.
Усмихвам се на себе си. Разравям се
във куп любими дискове на Куин...
На Бийтълс... Трейси Чапман...
Избирам нея. Гласът и е неповторим,
а музиката и... космична и необяснима.
Докосва всяка струна на душата ми
и сякаш неусетно ставам друга.
Изгубвам се във мисълта си.
И не съм изобщо на земята.
Може би минава повече от час.
Навън е заваляло. Станало е тъмно.
Последни стъпки на последен минувач.
И мокри улици. И спомен за чадъри.
Една меланхолична вечер. Средата на Октомври.
Стая със касетофон. И Трейси Чапман.
Някъде в далечината, влюбени тополи
танцуват в мрака с есенния вятър...

вторник, 13 октомври 2009 г.

Улиците на Октомври


1.

Вървя по улиците на Октомври,
изпълнени със аромат на дъжд .
Вятърът се вплита във тополите.
И във косите ми разлива дъх
на топла и уютна есен
със жълтеникаво-оранжеви листа.
От момиче се превръщам в песен.
От песен в нота. После в тишина...

2.

По улиците на Октомври се излива дъжд.
Уличните лампи отдавна са заспали.
По паветата отекват стъпките на мъж,
скрит под есенните багри на чадъра.
Този мъж обича тишината. И усеща,
че съм някъде наоколо. Познавам
тихата носталгия във погледа му и копнежа.
Като мокро птиче във очите му се приютявам...


3.

Вървим по улиците мокри на Октомври.
Свиваме зад ъгъла и прекосяваме площада.
Един прекрасен мъж с чадър и спомен,
че неусетно някъде е срещнал любовта си.
Аз отново ставам нота. После песен.
После се превръщам в онова момиче,
което той случайно среща
в една дъждовна есен. И го заобичва.

петък, 9 октомври 2009 г.

Лицемерие (От Декамерон на Лилит)

Прекрасно зная какво ще се случи
когато двамата с тебе се срещнем.
След като не успеем уж случайно да свием
в първата възможна пряка, ще се погледнем
неловко и ще се усмихнем изненадани,
сякаш точно тогава сме се видели.
Ще се престорим на извънредно радостни,
и фалшиво ще се поздравим със “Здравей”.
После ще си зададем дежурните въпроси:
“Как си, всичко наред ли е с теб?”
И ще се преструваме, че ни вълнуват отговорите,
и това, как протича чуждият ден.
После ти ще кажеш, че съжаляваш,
но понеже много бързаш
за важна среща и закъсняваш,
просто се налага да тръгваш.
Аз ще се усмихна със разбиране
и ще смотолевя, че и моят автобус
няма да ме чака. Ще се ръкостиснем
и ще се обърнем с гръб. “Боклук”
ще си помисля още на секундата
докато забързано подтичвам към тролея.
“Глупачка” ще бъде първата ти мисъл,
а нищо чудно и последната.
И всеки ще поеме по прашния път
към болезнено-егоистичното си ежедневие.
Успокоявам се - не сме виновни ние, а светът...
************************************
Каква лъжа! И лицемерие.

Искам да ти кажа, че...

...понякога толкова силно искам
да прокарам пръсти по лицето ти,
когато спиш и не подозираш,
колко близо те чувствам до себе си.
Когато си потънал нереално далече,
в страната на тайните и чудни сънища
и е толкова чаровно, че не усещаш
как в съня си леко потръпваш.
И е толкова странно, че аз се опитвам
да разгадая по трепването на клепачите ти
всичко. Но някак не успявам
и затова започвам да си измислям,
да фантазирам как двамата с тебе
сме на брега на едно безкрайно море.
Там има само пясък, топъл пясък,
мидени черупки и шум на вълни.
Иначе е страшно спокойно и тихо,
като летни слънчеви следобедни лъчи.
И си представям как седим един срещу друг.
И се гледаме в очи. И сме толкова близо,
че чувам дъха ти. Сякаш е звук,
който от устните ти нежно извира
и се разлива помежду ни като песен,
като някакъв красив и сбъднат блян
и в този миг си толкова безумно нежен,
че секваш моя дъх. И аз не знам
дали си истински, дали сънувам...
И точно в този миг ти трепваш.
Аз изгубвам нишката на своята фантазия,
защото ти си тук, на секунда само от ръцете ми
и неусетно свършват всичките признания.
Освен последното... чувствам те толкова близо
и тъй неистово пулсираш във сърцето ми.
И искам да ти кажа, че е адски непосилно
да не прокарам пръсти по лицето ти...

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Само аз и ти. И тишината.

Когато светлините на града угасват,
уморените, дъждовни булеварди
приспиват своите кръстовища и светофари.
Бавно и на пръсти се промъква мракът.
Вятърът излиза тихомълком по площада
и танцува в тъмното среднощния си танц.
С поглед на безумец се върти и се унася
в ритъма на някакъв несъществуващ валс.
Някъде се чува тътен. Някъде цигулка
се обажда във далечината. Струните й пропищяват.
Безкрайното й ехо - тягостно и глухо
като във забавен кадър се провлачва в мрака.
После пейките заспиват. Закъснели птици
разтревожено гугукат и се шмугват във гнездата.
Спи луната. Спят звездите.
И сме само аз и ти. И тишината.