четвъртък, 30 април 2009 г.

Поет

Той сипа в чашата си водка
и пусна две-три бучки лед.
По тъмния му нощен поглед
личеше, че е бил поет.
Разхвърляните в безпорядък листи
приютяваха безброй следи
от раните на болните му мисли.
Едно заглавие гласеше „Ти...”.
...И я бе описал като изгрев,
като повея на вятър, като дъжд...
И я бе обикнал и обичал,
с нежността на влюбен мъж.
И я бе изгубил безвъзвратно,
в най-последния си тъмен стих.
След ударите безпощадни на съдбата
просто беше станал тих.


Той сипа в чашата си водка
и загледа най-далечната звезда.
В този миг вратата хлопна...
На прага се усмихваше...една жена...

сряда, 29 април 2009 г.

Като буря в морето, като буря на суша...

Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе,
моите мисли и моите чувства
и моето влюбено до болка сърце,
търсят ръцете ти, търсят очите ти,
търсят вселените, скрити във теб.
И избухват планети и избухват звездите,
и избухват цели галактични светове.
И се вливам във теб и се вливаш във мене,
и се вливаме бурно – океан в океан.
И възкръсват галактики, възкръсват вселени,
и възкръсват шумно вулкан след вулкан.
И впиваме погледи и впиваме устни,
и впиваме дръзко ръце във ръце.
Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе...

вторник, 28 април 2009 г.

И в самотата сливам пулса си със твоя...

Не рисувай стъпки в тишината,
Обич моя, обич моя.
Една въздишка от луната
отронва тихо „Тя е твоя”...


Не изливай по пианото сонати,
Обич моя, обич моя.
С теб не сме си непознати.
Докосвали сме своите любови.


Не прошепвай името ми в мрака,
Обич моя, обич моя.
Аз съм тук. До теб. И в самотата
сливам пулса си в едно със твоя...

Още споменът за тебе пари...

Навън е тъмно. Спи градът.
И всички сенки са се скрили.
Но знаеш ли... над онзи хълм
някак призрачно блестят звездите.


Навън е мокро. И дъждът
ръми по остъклените балкони.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още не е заваляло. И е топло.


Навън е късно. И в студа
потръпват улици и булеварди.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още споменът за тебе пари...

петък, 17 април 2009 г.

Удавнико, удавнико (И нека просто да летим)

Удавнико, удавнико, морето
тайно, тайно ще те понесе
към онзи тъмен бряг, където
остави да те чака моето сърце.


Удавнико, удавнико, луната
в здрача пътя ти ще освети.
Не се разплаквай от тъгата,
от тъгата в моите очи.


Удавнико, удавнико, крилете
са нищо повече от куп мечти.
Вземи ръцете ми в ръцете си.
И нека просто да летим.

Ако някой ден изгубя себе си...

Ако някой ден изгубя себе си
в посоките, кръстосващи света,
ще скрия свидно всички белези
от остриетата на собствената си тъга.
Ще изтрия чувствата си. И болезнените спомени.
Блуждаещите сенки на несбъднатите ми мечти.
Ще коленича в нищото. И само устните ми
ще отронват името ти. И тихо ще болят.


Ако някой ден изгубя себе си...
ще се превърна в шепа топъл дъжд.
Ще легна, както някога, на коленете ти.
И безумно нежна, върху тебе ще се изваля...