четвъртък, 25 септември 2008 г.

Векове наред

Докосваш ме със глас. И страшно нежно
обливаш чувствата ми с топлина на дъжд.
Не си ми чужд. Не си далечен.
Осъмвала съм в пръстите ти. Не веднъж.

Рисуваш ме със мисъл. И влюбено-отнесен
плъзваш във очите ми и пламенно гориш.
Като дъх си топъл. Като утро светъл.
Чакала съм те с години. С години да се появиш.

Целуваш ме със поглед. И приказно-вълшебен
душата ми разпалваш с блясъка на свещ.
Като сън си истински. Като легенда вечен.
Влюбвала съм се във тебе. Векове наред.

сряда, 17 септември 2008 г.

На Небето му стана студено

На Небето му стана студено.
Беше Вторник.
Размърда се и леко потрепери.
Разтри с юмрук очите си и ги отвори.
Бе сънувало цяла нощ,
но не помнеше нищо.
Зави се с одеало от облаци
и погледна меланхолично.
Отрони няколко сълзички дъжд.
Трябваше да става.
Зачуди се какво да облече.
Погледна своята доскорошна премяна.
Ефирна рокля в морско синьо
със слънчево-оранжеви отблясъци.
И брошка от летни усмивки.
Когато беше с нея всички го заглеждаха.
Но днес беше тъжно. Извади от гардероба
Една умаляла дрешка -
Сиво-кафяв пуловер
и панталон на махагонови райета.
Облече се бавно.
Закопча и последното копче.
Извади шала от миналата година
и внимателно го сложи.
Някъде бе загубило
пъстроцветните си ръкавички.
Излезе навън мързеливо
и тръгна да се разхожда самичко.
Прибра ръце в джобовете.
Още повече му захладня.
Разбра, че идва Есен.
От миглите му падаха листа...

Последен миг на разделеност

Заключени във устните на времето,
умират и се раждат светове.
И всеки следващ става предпоследен,
на този, който с тебе ще ни събере.

Под миглите на прашен вятър
изтичат сЪлзи като миг.
И всеки следващ - все по-кратък,
заличава търсещите се следи.

Затова в умората на хладната Вселена
сблъсквам липсите ни. Става взрив.
Този миг на разделеност е последен.
Следващият...вече е със Теб.

петък, 12 септември 2008 г.

Тъгата си тръгва...и се завръща като усмивка

Тихо затвОри вратата
и остави до прозореца ключа.
Погледна за последно прага
и потегли в нощната тъма.
Сви зад ъгъла, по булеварда
една разплакана Тъга.
Пресече на червено светофара.
Обърна се замислена и спря.
Бе оставила на твойта маса
листенце роза върху плик с писмо.
Не беше сигурна, че ще го видиш,
но се надяваше...”Дано, дано...”
За секунди си помисли да се върне,
незабелязано да те целуне във съня.
Но твърде дълго беше с тебе,
мойта мъничка разплакана Тъга.
Сега оставаше, сама, бездомна,
но в оставеното си до теб писмо,
се бе зарекла, че ще се завърне
- една усмивка, озарена от любов.

Завий ме с тишина. И нека да е бяла

Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И нека тихите ми стъпки да приспи.
Тази нощ беззвездно-ослепяла
ме дави в черното на своите очи.
Тази нощ разказва за безкрая
на твоя порив за далечност и за път.
„Тя угасва...Ти не знаеш...”
Птици белокрили някъде шептят.
Две ръце изстинали те търсят
сред вой на вълци, тропот на коне.
Избухват мисли, спомени се пръсват
в последната въздишка на едно сърце.
Завий ме с тишина. И нека да е бяла.
И не ме забравяй никога. Недей.
Всяка капчица любов съм ти предала,
влюбена безпаметно, единствено във теб.

А на мен ми е студено...

Студено ми е, толкова ми е студено.
Имам нужда да заплача тихо.
Искам да избягам. Много далече.
Просто да ме няма. Никъде. За никой.
Искам да е пълно с облаци небето.
Да вали в прозореца ми. Да е замъглено.
За да не виждам погледите впити в тебе.
И амбицията им от мен да те отнемат.
Аз нямам друго. Само обич.
Но обичта ми заслепява цялата вселена.
Те нямат нищо. Но пък са много.
А на мен ми е студено, толкова ми е студено...

сряда, 3 септември 2008 г.

Една сълза...и много нежност


Събра Небето пъстрите усмивки
на едно заспиващо и уморено Лято.
Дойде Септември. С тихите си стъпки,
нарисува танца на излитащото ято.

И остави спомени. За пясъка. И за морето.
За онази вечер, във която ме целуна.
До палатката пред огъня. Съвсем небрежно
нарисува обич по безмълвните ми устни.

И днес си спомням, като че ли малко тъжна.
И мисля със носталгия за миналото време.
Един копнеж от погледа ми се откъсва...
една сълза...и много нежност...