понеделник, 26 април 2010 г.

Лека нощ

Някой свири забравена песничка.
Някой пее тихо в нощта.
Някой мечтае някак унесено.
Някой събира в шепи дъжда.
Някой продава пъстри чадъри.
Някой с вятъра гони листа.
Някой говори с късните гълъби.
Някой постила на врабците гнезда.
Някой пуска над площада балони.
Някой раздава за усмивка цветя.
Някой шепти. Някой говори.
И всичко е просто... някак така.
Някой намира последната гара.
Някой изпраща последния влак.
Някой припалва със спомен цигара.
Някой съблича черния мрак.
Някой си тръгва. Някой се връща.
Някой изсипва над земята любов.
Някой някого в душата си прегръща.
И му пише стих. И... лека нощ...

Не стигат думите...

Усещам те толкова близък.
С тихи стъпки прекосяваш душата ми.
До ехото на последния писък.
До щастието след болката. И оттатък...

И в лунността на влюбени вечери,
и в нощи, напоени със сладост,
като спомен, долетял отдалече,
ухаеш в косите на моята младост.

И си топъл като дъх и дихание.
И си нежен и адски... любовен.
Да те опиша... да те разкажа...
Не стигат думите... не мога...

сряда, 21 април 2010 г.

Листът под мастилото ми...

От много време съм разсеяна.
Пропускам слънцето и дъждовете.
Не следя прогнозата за времето,
посоката и силата на ветровете.

От много време ми е леко
под крилете. И в душата.
Досущ като летеж в небето
усещам ходенето по земята.

От много време ми е песенно.
И цветно, пъстро, пеперудено.

Листът под мастилото ми се разнежи.
Но ще ти напиша за последно... че съм влюбена.

сряда, 7 април 2010 г.

Аз повече обичам залези...

Аз повече обичам залези
пред изгреви, макар да са красиви.
И вЕчерните часове погалили
денят, когато си отива.

И повече обичам улици,
градинки, паркове и булеварди,
когато са останали безшумни.
И по пейки - празните площади.

И повече обичам здрача,
нощта, звездите и луната,
пред слънчевото утро и росата
в сънените чашки на цветята.

Защото...
щом със изгрева до тебе се събудя,
аз зная – трябва да си тръгна.
Но обагри ли се залезът във пеперуди,
идва час при тебе пак да се завърна...

вторник, 6 април 2010 г.

Душите ни – два бряга...

Душите ни – два бряга се събират
в края на едно забравено море.
Там вълните с времето отмиват
следи от болки, сълзи, страхове...

Там скалите се превръщат вечер
във едничък техен таен дом.
Понякога от много отдалече
долита птичи крясък. Или стон.

Там звездите тихо греят
нощ след нощ. И звезден прах
понякога се ръси леко от небето
над душите ни. И бряг до бряг

заспиват топли, влюбени и чисти
в края на едно забравено море,
до онзи ден, във който ще осъмнат
пречистени от минало и спомени. С криле...

четвъртък, 1 април 2010 г.

А понякога е всъщност... винаги

Понякога те чувствам като вятъра,
облъхващ топлите ми рамене.
Понякога за мен си лятото.
С разхлаждащите летни дъждове.

Понякога си аромата на нощта ми,
пръскащ нежност и жасмин.
Понякога си сън в съня ми.
И сънят ми е красиво-син.

Понякога си слънчевото утро,
галещ сънените ми страни.
Понякога си мекото на устните ми.
И усмихнатото в моите очи.

Понякога те чувствам като плача
на някой тъжен, романтичен филм.
Понякога си целият в сълзата ми
и във тъгата ми... И пак сладниш.

Понякога си тихата ми болка,
без която няма да съм аз.
Понякога си моя изнемога.
Моят крясък, шепот... глас.

Понякога те чувствам в себе си.
Понякога владееш моите мечти.
Понякога си във душата и сърцето ми.
А понякога е всъщност... винаги...