вторник, 25 януари 2011 г.

Само.

И няма никой тука.

Само старото пиано.

Само тихата цигулка.

И вечерята за двама.

Трите свещника на масата.

Двете чаши със мартини.

Розите във вазата.

И писмото със “Прости ми”.

Няколкото снимки в рамки.

Няколкото - по земята.

Споменът за нещо пропиляно.

И споменът за нещо свято.

И няма никой тука.

Само старото пиано.

Само тихата цигулка.

Само...... Само.


понеделник, 17 януари 2011 г.

Единствено обичам теб...

Ще можеш ли да ми простиш все някога,

че адски ти нагарчам от тъга?

Че щастието ми е трудно. И пропадам

на спомените си от миналото, в пепелта.


Че тази пепел... Никой вятър,

не е успял до днес да разнесе.

Че няма огън, който да разпаля,

да скрие в пламъка си тъжното сърце...


За да може после бавно да възкръсва.

Или да може в любовта ти да се прероди.

Да бъде неранявано, неопетнявано, щастливо,

тъй както никога... и никога преди.


Ще можеш ли да ми простиш? Все някога?

Ще можеш ли все някога да разбереш?

Неистово обичам във тъгата си.

Единствено обичам теб...

четвъртък, 13 януари 2011 г.

Песента на корабокрушенеца

Едно далечно, тъжно ехо

със ревност пазят старите скали.

Някога, самотен корабокрушенец

попаднал в буря. Безнадеждно се разбил.

Но оцелял. Събрал отломките от сала си

(и от душата си - разбитите мечти).

Повярвал пак насляпо в любовта си,

и дом, с надеждата, си построил.

Там всяка вечер пеел под звездите,

въздухът люлеел морския му глас.

Унесени, безмълвни слушали скалите

и даже чайките притихвали в захлас.

И всеки изгрев бил като начало.

Но всеки залез се повтарял все един и същ.

Самотният корабокрушенец чакал

напразно, Тя да дойде, някой път.


**************************************


Минали години оттогава.

Навярно минали и векове.

Днес, едно момиче преминава

като видение по острите скалисти върхове.

То слуша дълго. Затаено

поглъща ехото на старите скали.


А песента на корабокрушенеца отеква,

все тъй тъжно, както и преди...


“Приличаш ми на бряг и пясък.

Приличаш ми на тайнствено море.

Приличаш ми на топъл вятър.

На тихо и безоблачно небе.

В очите ти пътуват кораби.

И лодки в двете ти ръце.

Пусни спасителните пояси

да стигнат до потъналото ми сърце”...


сряда, 12 януари 2011 г.

Най-чистата обич

Най-чистата обич е ефирна и лека,

като топлия полъх на морския бриз.

Тя стреля точно, но нежно, в сърцето.

И обрича, за вечност, да бъдеш щастлив.


Най-чистата обич ненатрапчиво ухае

като пролетните чашки на разбудени цветя

и всява в тебе тихото желание

да пръснеш аромата и по цялата земя.


Когато я имаш, в очите ти греят,

не едно, а хиляда слънца.

И нямаш нужда от причини, за да пееш

или да танцуваш, бос и мокър, във дъжда...


Най-чистата обич просто се усеща,

като онзи сбъднат порив да летиш.

Или като, след години корабокрушенство,

да доплуваш до брега си. И отново да си жив.