сряда, 31 март 2010 г.

Моята вселена

Не ме помни като момичето,
белязало душата ти с безумната си ревност.
Понеже аз до болка те обичам.
Понеже и до болка ти си ми потребен.

И ако съм превърнала във прах
и ако съм превърнала във пепел
сенките на миналото, спомените ти и всичко...
И ако съм отричала прорязващата, тиха нежност
на устните и дланите, които си обичал...

И ако често, скрита в тъмното на здрача,
(а много често скрита във ръцете ти)
в несвършващите нощи, дълго плача
от тъжното, изгарящо душата и сърцето ми,

то е понеже до болка те обичам.
И понеже до болка ти си ми потребен.
Ти просто си се превърнал в моето “всичко”.
Ти просто си цялата... моя вселена.

Една ръка (По осем)

Осем небета, осем пълнолуния,
осем звезди и осем слънца.
Осем тихи любовни безумия.
Осем вълшебства. И една...

Осем шепота, осем целувки,
осем копнежа, осем чудеса.
Осем стъпки, любовно танцуващи.
Осем тайни. И една...

...(моята) влюбена, нежна ръка,
с магия създаваща всичко по осем,
сладостно пръска обич в нощта.
И по лицето със пръсти едва те докосва...

понеделник, 29 март 2010 г.

Понеже няма думи...

За първи път ще наруша съдържанието на този блог и ще вместя нещо, което ми се иска да изкрещя... не че някой, който може да направи нещо по въпроса, би чул и реагирал... а именно държавата, в която закони просто няма... Но затова пък жестокост... колкото искаш...

http://bgpetition.com/zashtita-zhivotni/index.html

http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2872971

...очите на това същество говорят повече от всичко.... бих искала някой да го гушне и никога, никога, никога да не го пусне от ръцете си...

Този свят е адски грешен.
От жестокост въздухът горчи.
Безумно много човеци...
Безумно малко... души.

Една душичка, кучешка, живее
зад най-нещастните, на този свят, очи.
И все пак някой я обича. Тя ще оцелее.
Дали след болката и... нещо ще се промени...

понеделник, 22 март 2010 г.

Ако поискам...

Ако поискам да съм волна като птиците,
ако поискам да съм като тях с криле,
ако плахо някога попитам
ще ми бъдат ли очите ти небе,

ако поискам да се разпилея като пясък
да летя над морските вълни,
разпръсната от летен вятър,
ще ми бъдат ли очите ти море?

Ако поискам да съм диво цвете,
с красиви, деликатни цветове,
червена, макова и нежна,
ще ми бъдат ли очите ти поле?

А ако поискам просто да съм твоя,
безнадеждна в своята любов...
Ако се стопя в сълзичка обич,
ще ми бъдат ли очите ти последен дом?

Целувка със малинов дъх

От малиново-червеното море на залеза
изплувам призрачно-красива.
С разпуснатите си коси погалвам
дланите ти. После си отивам.

От кожата ти лъха аромата ми.
Ухание на залез и жена.
Малиново-червена е нощта ти.
Заспиваш под последната звезда.

И се будиш призори от мисълта си
за спомен нежен, като мъх.
С отпечатък от червило върху устните си.
И целувка със малинов дъх.

петък, 19 март 2010 г.

Душа... Сърце

Небето е в очите ти. Очите ти са залези.
Залезите са дълбоки, колкото море.
Потъвам в тях. Потъвам бавно.
Потъвам цялата... душа, сърце...

Очите ти морета. Моретата от залези.
Залезите необятни, колкото небе.
Политам в тях. Политам бавно.
Политам цялата... Душа... Сърце...

сряда, 17 март 2010 г.

По пътищата към себе си... или Мечтите се сбъдват... понякога късно

Поемам към себе си по дълги пътеки
на минало, пепел от болка и спомен.
Поемам сега. Сега за последно
по пътя на дълго, разплакано “Сбогом”.
Изтривам сълзите му, останали в мене.
Заличавам размитите, неясни следи.
И мисля си “След всичкото минало време
все по-малко, “Сбогом”, от тебе боли.”
Продължавам нататък. Назад, по-назад.
Търся се да се открия. Себе си.
Коя съм? Каква съм? Каква съм била?
Обречена ли е душата ми да носи белези?
Къде е краят и къде началото?
Къде мечтите се превръщат във химера?
Къде започнала съм и къде съм спряла
отчаяните опити, Любов, да те намеря...
И не е ли всичко просто измислица -
моят свят и моята вселена,
които аз самата съм измислила,
обсебена от нуждата да бъда споделена.
Още малко нататък. Още мъничко само...
Виждам се малка. Щастлива. Усмихната.
Първата мечта... и най-голямата...
Да бъда нечия. Да съм обичана.

Това е всичко. Повече от всичко.
Не напразно, Минало, си ме боляло.
Мечтала съм да Го обичам. Той да ме обича.
Мечтата ми е сбъдната. Макар и закъсняла.

Аз някой ден сама ще му призная...

Той обича птиците. И полета им.
Крилете им. И порива за свободата.
Мечтае да е като тях. По спомени
летял е над земята. Някога.

Той слуша морето. Привечер.
Вълните се разбиват във душата му.
Неясният им шепот той разбира.
Бил ли е море? Навярно. Някога.

Той гледа залезите. От скалите.
Как бавно слънцето залязва.
Става тъжен. И притихва.
И си спомня. Бил е залез. Някога.

Сега какъв е... Той едва ли знае.
Прегърнала мечтите му, го водя към безкрая.
Вселена е сега. О, нека да мечтае.
Аз някой ден сама ще му призная...

вторник, 16 март 2010 г.

И пръстите ми... върху твоето лице...

Нежна е нощта. И нежна е луната.
И нежни пръстите ти върху моето лице.
Нежни са звездите. Нежна тишината.
Нежни са чаршафите. Под мен. Под теб.

Тиха нежност. Бяла нежност.
Нежност разпиляна. Нежност като дъх.
На роза нежност. Нежност измечтана.
Безбрежна нежност. Нежност като сън.

Моя нежност. Нежност твоя.
Нежност на обляно в светлина море.
На воали нежност. Нежност като обич.

И пръстите ми нежни... върху твоето лице...

понеделник, 15 март 2010 г.

Хипноза за обич

Покрий със длан очите ми...
Кажи ми, че до болка ме обичаш.
Кажи ми, че си влюбен във косите ми.
Не искаш и не можеш да отричаш...
Любовта ми те обсебва. И владее
душата ти. Сърцето ти. И всичко.
Очите ти безмълвно следват
моята загадъчна мистичност.
Във полунощ луната ще изгрее.
Пълнолунно вълци ще завият.
Ще танцувам боса. И копнежна...
Земята под краката ти ще се завие.
Ще се събудиш с изгрева в ръцете ми.
Непомнещ. Несъзнаващ. Но обичащ.
Ще носиш любовта ми във сърцето си.
И любов единствено ще виждаш.

Не искаш и не можеш да отричаш...
Кажи ми, че си влюбен във косите ми.
Кажи ми, че до болка ме обичаш...
Покрий със длан очите ми...

петък, 12 март 2010 г.

Далече, далече от големите човеци

Ти си малко вълшебно човече.
Аз съм твоята малка човечка.
С тебе живеем далече, далече,
много далече от големите човеци.

Нашата къщичка е с малки прозорци,
с малка вратичка и малка камина.
Малки макове и лалета и рози
цъфтят във нашата малка градина.

И с мъничка лодка нощем отплуваме
сред морето от малки и жълти звезди.
Срещаме мънички весели кораби,
натоварени с усмихнати малки луни.

И всичко е толкова, толкова малко
в нашата малка далечна вселена.
С мънички стъпки чертаем безкрая
на нашето малко, любовно безвремие...

Ти си малко вълшебно човече.
Аз съм твоята малка човечка.
С тебе живеем далече, далече,
много далече от големите човеци...

вторник, 9 март 2010 г.

Молитвата си тихо произнасям...

...И зная, че понякога съм лоша
с най-близкия в сърцето ми човек.
Лутаща се в свойта безпосочност,
преследвана от демони и страхове,
душата ми пронизващо ранява
неговата страшна добрина.
(А няма по-голямо
престъпление към него от това.)

И може би е женската ми същност
и онази непонятност - гордостта
проклетницата, дето хвърля
и забива във сърцето му кама.

Коя съм днес... Каква съм...
Изправена пред страшния си съд,
молитвата си тихо произнасям
за прошката на най-добрия мъж.