понеделник, 31 август 2009 г.

Зад тихия пристан на твоите думи

Зад тихия пристан на твоите думи
намирам смисъл, любов и утеха.
Когато отпусна главата си в скута ти.
Когато топло в очите ти гледам.
Когато луната изгаря от нежност
а звездите потъват в морето от свян,
тогава ръцете ти стават безбрежни,
и ми правят малка къщичка-храм.
Шепни ми тогава, шепни ми тогава,
когато заспива светът уморен,
Гласът ти е песен и бавно унася
- затихващ и галещ, нощен рефрен.
Зад тихия пристан на твоите думи
две влюбени птици кръжат. И кръжат.
Не спирай любими, не спирай любими.
Мечтана и нежна танцува Нощта...

петък, 14 август 2009 г.

Приспивна песен

Лека нощ. Заспивай
мое мило, влюбено момче.
Лека нощ. Сънувай
топло, синьо, призрачно море.
Лека нощ. Звездите
пеят смешна песничка за теб.
Лека нощ. Тъй тихо
галят само моите ръце.
Лека нощ. Луната
на небето кротко спи.
Лека нощ. А тишината
сбъдва всички мънички мечти.
Лека нощ. Аз май дочувам
шепота на твоето сърце.
Лека нощ. И те целувам
по устните и цялото лице.
Лека нощ. Сега отлитай.
в най-приказната сънищна страна.
Лека нощ. Аз няма да те будя,
не преди да дойде утринта.
Лека нощ. Лека нощ,
мой нежен, мил, любим...
Цялата Земя е топчица разкош,
търкаляща се в твоя сън...

вторник, 11 август 2009 г.

На разсъмване (В битка със Живота)

Да бях примирима и негорда,
да бях без нежност и сърце,
навярно щях да мога
лесно да падна на колене
и без да кажа нито дума,
без да закрия гърдите си с ръка,
да очаквам смирено куршума
на Живота. А после Смъртта
да ме грабне във своята лодка,
да преплуваме заедно онази река,
от която връщане няма.
А после да се озова сама,
сама на края на една вселена,
потънала във мрак и тишина.
Простете ми, задето откровено
ви заявявам, че не бих могла.
Не бих могла да съм такава,
удобна за Живота да ме покоси.
Не бих могла и няма!
По-дръзка съм и смела от преди.

Сега воалите на мрака падат
и прикриват бойното поле.
Но на разсъмване, един от двама ни
ще носи чуждата душа като трофей.

понеделник, 10 август 2009 г.

Глинено момиче

Аз съм глинено момиче,
с дълги глинени коси.
Имам меки, топли устни
и красиви глинени очи.

Баща ми-майстор ме е моделирал.
В душата ми е вложил своето сърце.
А талантът му се разпростирал
от тук до Седмо Глинено Небе.

Ако някога ме видиш
да плача глинено в нощта,
докосни ме само и единствено
ако имаш глинена ръка.

А аз ти обещавам да се влюбя
нежно-глинено във теб.
А аз ти обещавам ти да бъдеш
мойто Вечно Глинено Момче.

Понеже аз съм глинено момиче...
Имам две големи глинени звезди.
Едната е за теб, защото те обичам.
Другата е Дневникът на Глинените ми Мечти.

Експеримент, извод и молба

Обикновено след няколко мига на щастие
ме обзема дълбока и мътна тъга.
Не знам това нормално ли е,
но при мен определено е така.
И тъй като доскоро бях нещастна,
сега отново идва ред
да бъда щастлива. И това е прекрасно.
Сега ще си измисля проблем!
Ще го направя само за да проверя
(от първия ред на втори балкон)
и понеже винаги досега
от мухата съм правила слон,
дали сега, когато съм щастлива
евентуално бих могла
да впрегна всичката си сила
и от слона да направя муха.
И ако това случайно вземе че стане,
моля те, Господи, бъди така добър
и всичките ми проблеми ги пращай
в щастливите ми дни. Благодаря! :)

петък, 7 август 2009 г.

И пак на Него

Не Те почитам, защото
Ти ме караш да се чувствам слаба.
И с всеки ден все повече
и повече Те намразвам.
А злобата ми е толкова неприсъща.
Цял живот от нея се пазих.
Преди години един измислен мъж
аха да ме научи как се мрази.
Той не успя, но пък Ти...
Ти имаш преднина в тази насока.
И не заслужаваш нито стих
от тези, които Ти посветих напоследък.
Не заслужаваш мислите ми, времето ми,
дори това, да Ти призная, че Те има.
Емоциите, които Ти отделям,
а камо ли да Те наричам по име.
Заслужава ме единствено мъжът,
който ме целува нощем в здрача.
Който попива от очите ми дъжда,
но никога сам няма да ме разплаче.

Заради Тебе станах сурова

Заради Тебе станах сурова.
И знам, че не бива да Те коря,
но сте виновни или Ти или Живота.
Не мога още съвсем точно да преценя.
Защото просто не е честно.
Какво печелиш от моя недъг?
Едва ли по-щастлив си.
Едва ли по-богат.
А на мен оставяш да се примирявам
и за виновник сочиш горката Съдба.
Не те ли е срам със невинен да се оправдаваш?
Това си е направо, направо... срамота!
Възмущавам се! А преди не бях такава.
Преди се радвах и на мъничкото красота,
която по погрешка май си ми оставил.
Нещо като “заблуда на врага”.
Добре тогава – така ще играем.
Нека бъдат твоите правила!
Нека бъдат твоите желания!
Но ще загубиш! Защото аз съм
страшно женствена и силна по душа.

Познавам те отнякъде... Ти си...

Познавам те отнякъде... Ти си този,
който нахално със мен се подигра.
Който дълго отбягваше въпроса ми
защо съм наказана, още преди да се родя?
И как тъй реши, че точно със мене
ще си направиш експеримент? Или шега?
И нещо мъничко ще ми отнемеш,
за да ме оставиш наполовина жена.
Не вярвам във тебе, не вярвам
и отричам смешния ти ореол.
За мен си просто зъл и предател.
Под скъпите одежди се вижда, че си бос и гол.
А аз съм чувала, че си бил добър,
че си надминавал даже собствената си доброта!
Нека който си ощастливил тогава,
нека той ти връчи грамота
за някакви измислени заслуги,
за добрини. За това, за онова...
Аз не вярвам във тебе! Прости ми!
И недей така ехидно приглажда тази брада!

четвъртък, 6 август 2009 г.

В три и половина следобед

В три и половина следобед
Господ сяда, за да си почине.
Уморен от различни тревоги и спомени
запалва цигара и си приготвя пепелника.
Прокарва пръсти през косата си
и бърше с длан потта от челото си.
Предълга е пораснала брадата му
и му е тежко вече да я носи.
Има само 5 минути почивка,
5 минути, в които да не мисли
за абсолютно никого и за нищо.
Преди отново да се впусне
като луд да обикаля
всички пътища и посоки.
Преди отново да се замисли
и да си зададе въпроса
за смисъла на съществуването.
И има ли смисъл изобщо?
5 минути, в които да се преструва,
че да си Господ е велико и просто.

вторник, 4 август 2009 г.

Очакването...

Един самотен залив.
Един заспиващ бряг.
Топъл, топъл пясък.
Залез. Вечер. Мрак.

Тиха лодка под звездите.
Вятър. Вятър и луна.
Шепот. Сънища. Мечтите...
Дълги отражения в нощта.

Утро. Гларуси. И слънце.
Притихнал морски фар.
Лодка. Кораб. И целувка.
Очакването. Сбъдването. Любовта...

понеделник, 3 август 2009 г.

Без едно крило

Бих заплакала в ръцете ти.
Бих се свила на кълбо.
Колко тъжно и нелепо е
да летиш с едно крило.
А да знаеш, че си птица.
По сърце и по душа.
И макар и мъничко различна
да си имаш простичка мечта.
И да си живееш кротко, тихо
във нея като в птичи дом.
Но щом понечиш да политнеш
да паднеш върху някой клон.
И да разбереш едва тогава,
че съдбата просто е съдба.
Тя никога на никой не прощава.
Не се надявай на крила.

Бих заплакала в ръцете ти.
Бих се свила на кълбо.
Толкова е тъжно и нелепо е
да ми липсва другото крило.