четвъртък, 31 март 2011 г.

Нека просто да вали


И нека просто да вали,

а ние да се сгушим под чадъра

и нехайно-влюбени да си вървим

под тананикащия дъжд по тротоара,

и тихичко да си приказваме, така че

да не могат никак да ни чуят

останалите силуети-минувачи,

да не би случайно да научат,

че очите ти са грейнали светулки

в тъмните, дъждовни нощи,

и ме пазиш със чадър-целувки

капчиците да не ме намокрят,

че повдигаш облаците по небето,

а зад тях искрят звездите

и намигат закачливо-смешни,

а после бързичко се скриват,

и че всъщност ние с тебе

обожаваме така да си вървим,

под тананикащия дъжд и да си пеем,

и нека просто да вали!

сряда, 30 март 2011 г.

Откакто тихичко вали...

Откакто тихичко вали

досущ е заприличало на есен.

Пролетта без слънчеви лъчи,

цветя и птичи песни,

с покрито с облаци небе,

дръвчета с голи клони

и гълъби с измокрени криле,

досущ напомня на октомври.


Но аз обичам тези дни...

Една усмихваща и нежна мисъл,

все към теб, на топличко, ме връща.

Как мило се заравяш в моите коси

и много, много дълго ме прегръщаш...


Откакто тихичко вали...

сряда, 23 март 2011 г.

Оставих ти...

Оставих ти вълничка от милувки
в кутията със форма на сърце,
подслаждащо парченце от целувка
по ръба на чашата ти за кафе,
усмихнат, рошав облак
под възглавничката, на която спиш,
букетче от ухание на рози
във въздуха (ти честичко летиш),
блещукаща звездичка от светулки
в крайчеца на нощното небе,
две нежни, тайни думи
в листо от кестен, адресирано до теб,
влюбена, крилата песничка от вятър,
скрита в човчицата на едно врабче,
и пеперуден танц сред тишината,
над най-червеното лале...

Оставих ти от щастие сълзичка,
по една във чашката на всеки мак.
Намери ги, намери ги всичките
и аз ще ти оставя пак!

Тихите размисли на едно малко сърце

“Няма нищо магично в морето...

В залеза, потъващ във него,

в скалите, опрели небето

в люшкащите вятърни шепи,

в часовете, когато мечтаеш,

в тайните сигнали на звездите,

в оранжевия поглед на луната,

в песента на пойните птици,

в танца на зелените тополи,

в шумния път на реката,

в искрящо-минзухарената пролет,

в слънчевото, жарко лято,

в червения цвят на лалето,

в свенливите макови чашки,

в бялата облачна нежност,

в прозрачните дъждовни капки,

в лъчите, галещи тревата,

в бъбривите фонтани в парка,

в дъгата с’ седемте и цвята,

на пеперудите в крилцата.

Няма нищичко магично в тишината...”


не спира да си разсъждава мъничкото ми сърце.


Не го съди.

То никак не разбира красотата,

освен ако не я споделя... с Теб.

понеделник, 7 март 2011 г.

Сгуши ме, сгуши ме...

Да погледаме звездите

още мъничко само,

преди да ме сгушиш

на своето рамо.

Възглавничка обич

и мека завивка

от пухкави облаци

и сладка въздишка.

Люлка от сънища

само за двама,

с вълшебната пръчица,

сътвори по тавана...

Целувка в косите ми,

звънка магия,

превърни ме във песничка,

в теб да се скрия...


Да погледаме звездите

още мъничко само.

Не!

Сгуши ме, сгуши ме

на своето рамо!

Протегни брегове...

Ние с теб сме морета.

Плуват спомени в нас.

Докосни бреговете ми.

Да докосна твоите... аз.

Залезът плавно

се разтваря във нощ.

Звездите изгряват.

Лунен разкош!

И птици долитат.

И шепот на бриз.

Аз дали те попитах...

Ти дали... ти дали...

пазиш обич за мене,

пазиш тайни мечти?

Няма никакво време.

Ще боли... ще боли,

ако скоро не слеем

тези наши вълни...

Ти без мен, аз без тебе.

Невъзможно, нали...


Ние с теб сме морета.

Нека бъдем море.

Без спомени бледи...


Протегни брегове...


сряда, 2 март 2011 г.

Зимата е много хубаво нещо!

Той е толкова красив, когато

поръси миглите си със снежинки

и скрежен, целият сияе

с чаровните си мънички трапчинки.


И във нощите ни, тихи, бели,

когато вървим под звездите,

той винаги с шега ще ме разсмее

и дали ми е топло, ще попита.


Ако срещнем снежни човеци

ей тъй, на пътя, случайно,

ще ги поздрави учтиво, на човешки,

и ще ни представи (съвсем официално).


Понякога ще ми измисли приказка,

в която сме главни герои

и зимата далеч не е наистина,

а само се преструва (иначе е топла).


И аз съм толкова безкрайно щастлива.

Сняг ли? Истинско бяло вълшебство!

Сгушвам се в прегръдката му и заспивам.

Зимата е много хубаво нещо!

Приказка (но истинска)

Във полунощ ще се целунем пред морето

под шепота на бриза и вълните.

Звездите ще танцуват във небето

и с лунните лъчи ще се преплитат.


Нощта ще е тържествено-красива,

косите и, покрити със воали...

Изящна като фея, самодива,

пазителка на морски тайни.


Коленичили на пясъка ще се венчаем.

Ще изпишем влюбено в очите си,

че заедно ще сме до края

и след края пак ще се обичаме.


И после ще заспим прегърнати.

А Времето ще ни запомни като приказка.

Ще я разкава някой ден на влюбени...

И само ний ще знаем, че е истинска.