четвъртък, 28 януари 2010 г.

За малкия кораб с бели платна, за мен (защото съм лодка, а понякога и жена)

Ако ти... ако ти се превърнеш
в малък кораб със бели платна,
и далече, далече отплуваш
от моята обич сега,
ще се престоря на мъничка лодка.
С вълните в едно ще се слея.
И малка и тъжна, самотна
ще те чакам дълго на кея.
Всяка сутрин добри, морски гларуси
ще размахват над мене криле.
Ще ми бъдат първи приятели.
И с мен ще те чакат и те.
Ще им разказвам за малкия кораб,
малкия кораб със бели платна.
И те (по-мили от хора)
знам, все някога, ще разберат
защо съм мъничка лодка.
Защо като вълните не пея.
И защо вече толкова нощи
чакам самичка на кея...

Но ще дойде ден (това също го зная)
малкият кораб със бели платна,
преплувал моретата, ще пожелае
да се завърне при мен, у дома.
Тогава звездите ще се разпалят
сякаш с магия, една по една.
А от кея, една мъничка лодка
ще помахва (със измислени гребла).

Тогава, някое слънчево утро
ти ще стигнеш най-накрая до мен.
С малкия си корабен нос ще ме целунеш.
И ще ме погалиш със платна, смутен.

Аз зная, че така ще се случи...
(Защото съм лодка, а понякога жена)

Ако ти... ако ти се превърнеш
в малък кораб със бели платна,
и далече, далече отплуваш
от моята обич сега....

Щастие

Ти си най-добрият ми приятел.
Моята неистова любов.
По-красив от летен залез.
И от всеки изгрев нов.

Ти си моя нежна мисъл.
И прозрачен, топъл дъжд.
Казвала ли съм ти, че си ми единствен?
Най-обичаният мъж...

Ти си моята усмивка.
И светът ми с теб е съвършен.
Не ми е нужно друго... нищо.
Ти си само щастие. За мен...

В тези дълги нощи

Дъждът вали по раменете ми...
Как искам да се сгуша в топлите ти длани.
Как искам да притихнеш кротко в мене
и шепотно да те помоля... да останеш...

Дъждът вали по раменете ми...
Как искам да целувам меките ти устни.
Как искам да усетиш пулса на сърцето ми.
И после по лицето ти с дъха си да рисувам...

Дъждът вали, вали по раменете ми...
Не тръгвай, не, не тръгвай още.
Звездите да разпаля през облаците на небето...
Да осветяват стъпките ти в тези дълги нощи...

вторник, 26 януари 2010 г.

Една-единствена... Любов

Да бъда лунен лъч във сините ти нощи,
в които не заспиваш и мечтаеш с часове...
Да бъда твоето единствено момиче. И още...
да бъда всеки миг със теб.

Да бъда в нежните ти мисли сутрин,
с които да подслаждаш първото кафе.
И също... да съм малка жълта пеперуда,
кръжаща между двете ти ръце.

Бих искала... И искам още
да прошепна във ухото ти "Любов,
една-единствена си в този,
в миналия и във следващия ми живот."

петък, 22 януари 2010 г.

Замъкът на тишината


След всеки фалш по мъничко умирах
в грижовните обятия на Самотата.
Едничка тя не спираше да ме прибира
във своя замък – замъкът на тишината.

Едничка тя лекуваше душата ми
след болката и раните, оставени по нея.
И в този замък – замъкът на тишината
открих, че всъщност... съм принцеса.

Открих, че имам право да си те мечтая.
И че ти не си ни странник, нито рицар.
И в този замък – замъкът на тишината
очаквах теб... да бъдеш Принца....

...на живота ми. И на мечтите ми. Да бъдеш
онзи повелител на сърцето ми,
който ще затвори с гръм вратите
и замъка на тишината ще превърне в пепел.

Защото няма да е вече нужен.
И след всички измълчани нощи
ще са ми нужни много нежни думи,
за да ти говоря... просто за да ти говоря...

*************************************************

След всеки фалш по мъничко умирах
в грижовните обятия на Самотата.
Замъкът на тишината бе моята обител.
...Така и никога не спрях да те мечтая...

Прозрачна капка дъжд (или Последната негова сълза)

Преди да срещна точно онзи мъж,
който се превърна в мое всичко,
аз бях прозрачна капка дъжд,
която никога не бе обичала.

(Изключвам минали фалшиви обичи.
В един живот обичаш по веднъж.
Илюзия са всички чужди образи,
в отражението на прозрачна капка дъжд.)

Преди да се разлея топло върху устните му
(защото знаех, че ме е мечтал)
като прозрачна капка дъжд се спуснах
за последно. От очите му. В една сълза.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Ти си тук

Тази вечер... как се топи във безкрая
на тези милващи, топли вълни...
Колко е нежно за теб да мечтая.
Как ефирно луната блести...
Колко е дълга любов като тази...
Цяла вечност. И после по две...
Как заливат любовни талази
тези вечЕрни, тихи брегове.
Как танцуват звездите във въздуха.
От морето изплува мъничък дух.
Колко вълшебно е... Истински приказно...
Ти си тук. Ти си тук. Ти си тук...

петък, 15 януари 2010 г.

Над хълмовете (След една раздяла)

Каквото и да ти разкажа ще е малко.
Колко много липсата ти ще боли..
Как душите ни ще плачат на раздяла,
щом безумно дълго с теб ще сме сами.

Ще има нощи, дълги като вечност.
Тогава тъжно вятърът ще ни шепти.
И само две звезди - последните в небето
ще бдят над нас със плачещи очи.

Ще има дни, след сънища-кошмари,
в които тягостно, от болка ще мълчим.
Ще бъдат празни всички гари
и всички светофари ще склопят очи.

До онзи миг, когато ти ще се завърнеш.
Ще бъде пролетен и топъл ден.
И над хълмовете, във изгряващото слънце,
Моя Обич, ще познаеш мен...