понеделник, 21 декември 2009 г.

А аз си мислех, че е невъзможно...

Най-голямата любов в живота ми...
Единствена такава, всъщност.
Срещнах я. А бях готова
спусъка към себе си да дръпна.
Но тя дойде съвсем навреме,
за да превърже болните ми длани.
Накара ме да вярвам безрезервно
в сърцата ни, в едно събрани.
Прегърна тъжното ми “вчера”
и ми обеща шастливо “утре”.
Погреба спомените ми от времето
на миналите ми душевни бури.
И ми начерта небе и облак
и вятър, с който да се гоним.
И ме влюби в себе си. До болка.
А аз си мислех, че е невъзможно...

С любов целувам болката му в здрача...

Вечерите му говоря дълго,
за себе си, за миналото. И за любовта.
За неговото тягостно отсъствие
- причината за мойта самота.
За хилядите ми мечти несбъднати.
И за няколкото сбъднати, в които
съм го измечтавала във полунощ и вярвала съм,
че заспивам в топлината на гърдите му...
За нашето съдбовно плаване
един към друг, през времето
на бури и корабокрушения. И на забрава.
Дълго му говоря вечерите...

А той ме гледа тъжно. И мълчи.
Много пъти му се иска да заплаче.
Но не умее. И от това боли.
С любов целувам болката му в здрача...

Изтанцувана болка

На нас не ни е позволено
да проливаме сълзите си във здрача.
Единствено големите поети
умеят да тъгуват. И да плачат.

Защото могат да възпеят
най-тъжното в душите си във стих.
И пишат, пишат като за последно
преди цигулките да пропищят.

А ние сме обикновени хора.
Пианото ни свири нощен блус.
Танцуваме, притиснали до болка
телата си един във друг...

Последната зимна соната

Косите ми под твойте пръсти
са струните на древна арфа.
Очите ми ги знаеш наизуст и
въпреки това се давиш...

Тялото ми с твойто е цигулка
преплетена със нотите на тишината.
Ти си топъл и светулков
и разсейваш бавно тъмнината...

Сега просвирваш любовта ми
с арфа и цигулка. И се стапям
в нежните любовни звуци
на последната зимна соната...

събота, 19 декември 2009 г.

Сред тъмните завеси дим

Безброй недоизпушени цигари
извайват призрачни завеси дим.
По релсите на някакви самотни гари
цяла вечност с теб вървим.

И цяла вечност с теб се търсим
сред облаците дим. И самота.
Една ръка, протегната във тъмното,
под най-последната звезда

би могла да ни покаже пътя.
Най-верният от всички. И един.
Подай ръката си сега. Разкъсай
най-тъмните завеси дим...

След 25 години зима

Двайсет и пет години зима.
Двеста гари затрупани от сняг.
Една мечта, че теб те има
- за мен единственият влак.

Една погрешна обич
по пътеките на моето сърце.
Една пропусната. И още...
безброй мечти, изпълнени със Теб.

Една случайна среща
в един случаен зимен ден.
По стъпките ти тръгнах... лека.

И вечно ще те нося в мен...

Простиш ли на предаденото си сърце...

Късно е да пиша, твърде късно е...
за миналата обич, знам.
Но болката от миналото ме разкъсва
и разбирам, понякога е нужно да си сам.
Понякога е нужно сам да се прегърнеш,
да се сгушиш в свойте собствени ръце.
Дори да си прошепнеш мили думи.
И да простиш на своето предадено сърце.
Тогава може би ще можеш
да се усмихваш искрено, да бъдеш цял.
Като птица да летиш в просторите
на изстраданата своя свобода.
Тогава, някой ден навярно
един случаен и добър човек,
ще ти се представи “Просто Някой”
и ще се влюби във усмивката ти. И във теб.
И ти ще разбереш, че миналото
е просто дълъг, криволичещ път,
по който нужно е било да минеш.
А звездите на небето ще искрят...
И “Просто някой” ще те вземе
лекичко във своите ръце.
Нататък е любов... за вечност...
Простиш ли на предаденото си сърце...

Любовите са любови, за да бъдат истински

Не беше мъжът на живота ми,
не бях жената на мечтите ти.
Какво, че имахме любов и...
Когато после се отричахме
един от друг. Задрасквахме
със маркер думите “Обичам те”
и пишехме над тях “Забравям те”.
Какво от туй, че някога
сме обикаляли света летейки
с криле, направени от вятъра.
И в тихите вечери алеите
влюбено са ни подслушвали във мрака,
когато сме си шепнели любовно
и сме се кълнели “ще те чакам,
ще те чакам”... Колко е било греховно...
Колко е било неистинско
и колко млади сме били
да вярваме в наивни приказки,
да вярваме във някакви мечти...
Когато някой друг във мрака
си е измислял, че ни има в този свят
и в безсънни нощи ни е чакал
и в мъгливи утрини. И пак...

Не беше мъжът на живота ми,
не бях жената на мечтите ти.
Разбирам, че боли. Но любовите
са любови, за да бъдат истински...

петък, 18 декември 2009 г.

Тази нощ



Студеният и остър дъх на зимата
тази нощ прободе тишината.
Облаците на небето се подхлъзнаха
и валяха и валяха и валяха...
Цяла нощ луната спеше
без да знае, че е побеляла.
И най-далечната звезда в небето
беше вече бяла, бяла...
Утрото не искаше да се събуди.
Беше се завило със завивки,
които чудно, чудно
ронеха безброй снежинки...

И мога много нежност да ти дам...

Като снежинки в топлите ми длани
погледът ти се топи пред мен.
Заспиват старите площади.
Като в приказка е бяло. Като в сън.
Целувам устните ти скрежни.
А навън не спира да вали.
И въздухът е бял. И е вълшебен.
И поглеждайки във твоите очи,
погледът ми се топи като снежинка,
докоснала се в топлата ти длан.
И съм снежно-бяла и съм зимна.
И мога много нежност да ти дам...

сряда, 16 декември 2009 г.

Ако е възможно...

Не идвай никога в съня ми.
Не искам да те имам спяща.
Не искам тихичко отвънка
да те прегръща нежно здрача.
Не искам да броя въздишките,
които съм изпуснала по тебе.
На юг отлитнали са птиците
- знак, за отминаващото време.
Искам да те чакам в къщичка
със малки светещи прозорци.
Искам винаги да се завръщаш
при мен. Реален. Ако е възможно...

понеделник, 14 декември 2009 г.

Тихите стъпки на зимата (Акростих по зададена тема)

Т ъжно е, че си отиваш. А е зима.
И студът почуква на вратата ми.
Х убавото е, че още имам
И стини в сърцето си. И тишината...
Т ихите стъпки на зимата...
Е хото от твоето тръгване...

С амо мечтите ми са истински...
Т ръпне душата ми, тръпне...
Ъ гловито разположена във мене.
П реоблякох я от бяло в сиво,
К огато настъпи нейното време
И скам мъничко поне да е красива.

Н е мога повече след теб да гледам.
А з съм малка, тъжна и боса.

З имата е толкова бяла и студена.
И не така, като мене самотна...
М ога много още да ти пиша...
А ла ти, ти си си достатъчен.
Т ихите стъпки на зимата...
А з... скрежна и плачеща...

сряда, 9 декември 2009 г.

Изплакала съм всичките си сънища (Акростих по зададена тема)

И зплакала съм всичките си сънища.
З а нощите какво да ти говоря?
П латила съм цената си за връщане.
Л юбов е просто друго име на умора.
А ти си само спомена от сянка,
К оято затъмни без жал сърцето ми.
А ко сега изляза от това нестройно тяло,
Л алета ще поникнат във ръцете ми,
А аз ще се превърна просто в призрак.
С амотен призрак, търсещ си пролука.
Ъ гълчетата на устните от болката нестихваща
М оже би ще посинеят и в студа ще се напукат.
В ярваш ли ми, мили? Кажи ми, вярваш ли?
С ънищата ми удавиха се във сълзИ.
И стината е, че самотата...
Ч е самотата през очите ми кърви...
К олко ли студено е сърцето ти?
И стината колко ли тежи?
Т еб единствено обичах. Тебе.
Е, сега е късно вече. И боли...
С тремежът ти да бъдеш честен
И зневерява на изстиналата ти душа.
С ъновникът отдавна е предрекъл
Ъ гълчетата на собствената ти вина
Н икой никога не ще изглади.
И никой никога не ще прости.
Щ е плащаш доживотно на съдбата.
А аз на грешката да се удавя точно в твоите очи...

вторник, 8 декември 2009 г.

Малко мисли в малки стихчета

И сънят ти мирише на роза...
Заспиваш в мекотата на ръцете ми,
вдишал аромата в любовта ми.
Погалвам с дъх лицето ти.
Сънуваш ме в средата на дланта си.
По линията на живота стъпвам.
Танцувам мъничка и боса.
От любов душата ти изтръпва.
И сънят ти мирише на роза...
Тази любов
Аз съм само секунда във времето,
само прашинка и миг.
В книгата на живота сред поемите
аз съм най-мимолетният стих.
Но аз съм влюбена, чиста и твоя.
До безкрайност, до смърт, доживот.
И цялата Вселена е моя,
щом имам тази красива любов.
Тази земя
Земята е безкрайно тъжна.
Заравя лицето си в длани.
Очите и са плачещи, бездънни,
отчаяно-солени океани.
Душата и е грапаво-скалиста.
Пребродена. Напукана. БезОбична.
Ръцете и са голи и назъбени
зимно-есенни и клонести.
Земята навярно си отива.
И е толкова, толкова тъжно.
Но Земята пак е красива,
подивяла, разлюляна, земетръсна...

понеделник, 7 декември 2009 г.

Нощен слънчоглед


Обичам те. Не искам да прикривам
сподавената си тъга по теб.
Аз съм малък и разплакан
влюбен нощен слънчоглед.
Ти си Слънце и обичаш
пеперудите и пъстрите цветя.
Идваш само денем и поливаш
със слънчев дъжд света.
А аз така съм си роден – разплакан,
малък, влюбен, нощен слънчоглед.
Обичам те и в полунощ погалвам
с листенца мисълта за теб...

Мостът помежду ни

Сподавих всички истини, които
исках в полунощ да ти призная.
Изкапа се по белите ми листи
мастилото на хиляди писалки.
Оставих неизписаните думи
в душата ми ранимо да се давят.
Сега е тихо помежду ни.
И мълчанието ми е свято.
Моля те не ме кори. Не можех
душата си до дъно да разголя.
За една душа е невъзможно
да признае любовта си в проза.
А стиховете ми убягваха във мрака
и римите се чупеха в сърцето.
Сега над нас трепти луната.
Ти ме гледаш някакси далечен.
И не знаеш колко много, Обич моя,
(звездите нека са свидетели)
бих искала да бъда твоя
изгрев, залез и вселена.
И не знаеш как бушуват
в душата неизписаните думи.


Но очите ми със твойте се римуват
и правят моста помежду ни...

Неизтляваща мечта (Пожелавам си...)

Да бъда роза в дланите
на влюбен в мене мъж,
уханието нежно на чаршафите,
по устните му топъл дъжд,
в ухото му любовен шепот,
в ирисите на очите му дъга,
пеперуда в свитите му шепи,
под миглите му мъничка сълза...
Да бъда негово мълчание
сред крясъците на умиращия ден
на душата му последното стенание.
Да слива любовта си с мен,
да бъде нежен като пепел,
да рисува полунощно вечността,
в която аз съм негова
единствена и неизтляваща мечта...

четвъртък, 3 декември 2009 г.

И от тази нежност аз ще се разплача...


Безкрайно топъл си и нежен,
заровил пръсти в здрача
на тъгата ми. Морето от копнежи
в очите ми след миг ще се разплаче
и ще спре на меките ми устни
една сълза, по-чиста от зората
на деня. Ще ме целунеш,
ще разнежиш после тишината
и аз ще се стопя и от момиче,
ще се превърна в онова красиво,
невъзможно-истинско обичане.
Сърцето ти ще се усети живо.
Душата ти ще бъде пепел
от алено-червена роза
и мил и кадифен и светъл
ще бъде погледа ти, в който ще ме носиш,
като истина и като тайна,
като стон и като вопъл. А белега
от най-красивата ти рана,
оставила тъгата ми във тебе
ще е любовен и по мъничко прорезен.
И ти, заровил пръсти в здрача
на тъгата ми, ще бъдеш нежен.
И от тази нежност аз ще се разплача...

сряда, 2 декември 2009 г.

Грешни


А сега, докато музиката още свири,
докато звездите още греят във небето,
докато думите редят се нежно в стих и
розата не е изтляла в пепел,
и докато неистините бавно отшумяват
в заспиващите кътчета в душите,
а мечтите ни отново се прераждат
в полунощ след прозата на дните,
сега когато двамата със тебе
сме две разпалени звезди в безкрая
на една угасваща, замираща вселена,
да коленичим тихо и... да се покаем,
задето сме така виновно-грешни...
Сгрешили, Господи, в сърцата си.
Защото сплели длани сме решени
да удавим този свят във любовта си...

В тази копринена нощ ще се сбъдна...



Небето е пиано. Звездите му клавиши

блестят във здрача, в тази тиха нощ.

Една невидима ръка го разлюлява

и във въздуха изплува нежен полутон.

Пристъпвам плахо, с рокля от воали.

Косите ми заспиват под шнолата-луна.

След леките ми стъпки в мека пяна

се разбиват тихо вълна след вълна.

Почти достигам брега на морето,

топлия, тайнствен, пясъчен бряг,

на който влюбен и мил ще те срещна,

на който отдавна ти вече си спрял.

Не питай коя съм... Със сигурност знаеш.

Защото си чакал винаги мен.

Най-нежната твоя непрошепната тайна.

Най-красивият неизсвирен още рефрен...



Но в тази копринена нощ ще се сбъдна.

Дългокосото момиче на твойте мечти...

Изплувах в мига, във който ти тъжен

докосна с пръсти морските вълни.

Сега пристъпвам плахо и бавно,

с воалена рокля. Над клавиши-звезди

небето е черно, нощно пиано...

Свири ми любовно, моя Обич, свири...

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Живея с пулса му, в сърцето му...

Той заспива. Аз изплувам в мрак.
Докосвам нежно с длан лицето му.
Не питам никога. Просто знам...
Аз съм истина в сърцето му.

Не разбирам тази безкрайна вселена.
Милиарди, милиарди звезди...
Не ми е нужно към тях да поглеждам.
Липсва ми той...и красивите му очи...

Когато спи, аз искам да е буден.
Когато е нощ, аз искам да е ден.
Всеки миг без него е изгубен.
Все миг със него... съкровен...

Той заспива. Аз изплувам в мрак.
Докосвам нежно с длан лицето му.
Всяка нощ... и пак... и пак
живея с пулса му, в сърцето му...

Луната се взриви със мощ...

Не можех да остана повече
в ръцете ти онази нощ.
Луната светеше и светеше
с някаква безумна мощ.
И бе тъй светло и тъй звездно
небето, необятното небе,
че аз изгарях и треперех
едновременно във твоите ръце.
А във въздуха изплуваха воали
от сребристо-бяла светлина
и твоята целувка в мен разпали,
разпали нежно любовта.
Кълна се, беше невъзможно
да остана по-докъсно. До зори.
Беше ми свенливо и виновно,
че ни гледат всичките звезди.
Затова избягах надалече.
Но душата ми във полунощ.
последния си свян съблече.
Луната се взриви със мощ...

В едно кафе, във шест и половина

Часът е шест следобед.
В тихичкото зимно кафене
едно момче притопля
с дъх измръзналите си ръце.
Навън е вече тъмно.
Заснежени пусти булеварди...
Момчето чака дълго.
Запалват уличните лампи.
Сервитьорката приготвя чая
в две високи жълти чаши.
В чинийките с лъжичките
поставя по едно пакетче захар.
От ъгъла на следващата пряка
момиче във палто и с ръкавички
точно в шест и двайсет
изскача и забързано подтичва.
Влиза в кафенето в и половина.
Момчето я поглежда и се изчервява.
Няма никой друг. Сами са.
В прегръдката си той я приютява.
Тук приказката свършва. Тя остава
сгушена в ръцете му и след години.
Но така започна любовта им,
в едно кафе, във шест и половина...

Понякога и птиците се раждат без криле

Открих, че да летиш е трудно,
когато нямаш чифт криле.
И морето ще те дави бурно
със силата на свойте ветрове,
понечиш ли да литнеш към небето,
със едно единствено крило.
Ще паднеш в него. Неизбежно
е. Замислял ли си се защо?
Защото, моя Обич, даже птиците
понякога се раждат без криле.
Затова се срещат и прегърнати
политат две по две.
И после сливат всичко свое -
душите и сърцата си в едно.
Затова навярно хората
си мислят – всички птици са с криле.
Затова и аз те търся
сред дивото на моите мечти.
Бих искала да те прегърна силно.
И после само да летим...

И после...пак... и пак...

Ние с него се рисуваме със устни.
Той чертае по челото ми дъга.
Аз изписвам първата си мисъл
по бузата му. После правим тишина.

После кацат гълъби. А по прозореца ни
падат малки есенни листа.
Той рисува с устни сълзите ми
и после прави кадифен дъжда.

После с устни пак попива
капките под моите очи.
И рисува по устата ми усмивка.
с устни. После пък мълчи.

После с него се изгубваме
в падналия нежен мрак.
И с устни после се намираме.
И после...пак... и пак...

Най-щастливото сърце

Сърцето ми не иска да живее в мене.
Предпочита да тупти във твойте длани.
Сподели ми го преди ужасно много време.
Досега не знаех как да ти го кажа.
Но му обещах да му постеля в шепите ти
най-меката завивка. И най-топлата.
Сега при теб е шепотът ми,
за да ти го каже. По-любовно.
Това е всичко. Ти заспивай.
Лека нощ мой мил чаровнико.
Сега грижливо ще обвия
сърцето си във малка нощничка.
И ще го поставя в меките ти длани,
за да бъде най-щастливото сърце.
А ти като се събудиш, обещай ми
да го пазиш винаги във теб.

петък, 27 ноември 2009 г.

Ако всеки влак намира свойта гара...



Обичам влаковете... С техните посоки,
с безкрайните им дълги, нощни пътешествия,
с вагоните и релсите и коловозите им,
вдъховявали безброй, безброй поети...

Представям си, че всяка гара
по света е влюбено момиче,
което зъзнещо мечтае в мрака
някой влак-момче да го обича.

Представям си, че разстоянието помежду им
е дълго колкото една цигара.
И щом момчето-влак я доизпуши
непременно ще е спрял до своето момиче-гара.

Представям си, че после любовта им
би могла да се превърне в притча.
И ако всеки влак намира свойта гара
светът би бил красив и романтичен...

четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Затова луната е така прозрачна...



Тогава нощите ми бяха дълги.
Небето бе пропито със тъга.
Звездите бяха твърде малко
и никаква, но никаква луна
не светеше над мен с години.
Живях във пълен мрак.
И бях загубила надежда, че ще минат
болката от раните и тази самота...
И дните ми горчаха като пепел,
стъпките ми тънеха във прах.
Бях забравила какво е да си весел.
Сякаш цял живот така живях.


Сега си спомням... Един чаровен странник
препречи пътя ми в безлунна нощ,
когато бях самотна и нещастна,
и съвсем, съвсем останала без дом.
Сега си спомням топлите му длани,
пареха по скулите на моето лице.
Някой бе дошъл единствено за мене,
някой бе дошъл незнайно откъде.
И този някой и до днес останал,
извайва от сълзИте ми луна.
Затова луната е така прозрачна.
И така сияещо-красива през нощта...

вторник, 24 ноември 2009 г.

Най-красивият ми спомен

Ти си най-красивият ми спомен
в пропитото от болка минало.
Любовта от първи поглед
заличи предишното обичане.
Свали звездите във ръцете ми.
РазпАли от тъгата ми искри.
ЗапАли пулса на сърцето ми.
Пожарът във душата ми гори.
Потъват дланите ми в невъзможност
да бъдат нежни като бриза.
Но несъвършено нежни пак се вкопчват
в ръкавите на бялата ти риза...

Отново ти... Вечният ми изгрев

Отново ти... Не си ли уморен
да бъдеш вечно първият ми изгрев?
Да изгряваш всяка сутрин в мен
и от душата ми да правиш розов изток...

Отново ти... С най-горещите лъчи
да изпепеляваш всяка моя болка?
И всеки минал спомен да крещи
в пожарите на свойта изнемога...

Отново ти...Най-истинската ми мечта,
единствената, дето още не залязва.
Не залязвай никога. Бъди
Слънцето, което вечно ще ме пали...

Любовта е смислена

По-красив си от мечта,
по-истински от истина.
Едва сега разбрах,
любовта е смислена.
Едва сега разбрах,
че не боли да си момиче.
Всичко друго бе лъжа
и наивно минало обичане.
По-искрящ си от искри,
по-топъл си от Слънце.
Аз в сърцето ти съм стих,
в дланта ти малко кръгче.
А в очите ми валят, валят
звезди, искри и обич.
Във книгата на любовта
ти си първият ми прочит.
По-красив си от мечта,
По-истински от истина.
Аз едва сега разбрах,
че любовта е всъщност смислена.

понеделник, 23 ноември 2009 г.

ФОрмата “обичам те”

Когато му изпращах думи
с простичък адрес: “Сърцето му”,
ми беше толкова необходимо
в топлите си длани да ги вземе.
Затова ги пишех във червено.
И ги запечатвах в розов плик.
Понякога поставях и листенце
от роза. Или стих.
Когато думите пораснаха
и не бяха вече само две,
започнаха да се оформят и писмата.
Във всяко имаше едно лале.
Когато вече не успявах
да описвам чувствата си в редове,
му подарих сърцето си изразяно
във фОрмата “обичам тЕ”.

петък, 20 ноември 2009 г.

Щом забравя да съм нежна...

Понякога забравям да съм нежна.
Бушувам като развълнувано море.
Вълните ми се блъскат в тебе.
И с мощ заливат нови брегове.

Душата ми не е от пясък. Понякога.
Понякога е от стъкло.
Понякога и аз самата
не знам какво и има. И защо.

Не бързай, Пътнико. Не си отивай.
Опитоми бушуващите ветрове във мен.
Преди да падне сняг. Да дойде зима.
Преди нощта... Падни на колене.

А после ме целувай. Дълго и любовно.
Аз, смирената, ще коленича с теб.
Щом забравя да съм нежна, Обич моя,
единствено целувките ти имат власт над мен...

Най-тъжното момиче на света

Най-тъжното момиче на света...
Недей да плачеш. Виж луната.
Виж звездите. И подай ръка.
Тази вечер ще сме две във тишината...

Познавам болката ти. Тази самота,
тази празнота, останала след Него.
Аз не мога да възвърна любовта
в твойте нежни, топли шепи

и не мога по разплаканото ти лице
да нарисувам твоята усмивка.
Но дори във болката сме две
и винаги ще бъдем, моя мила...

Най-тъжното момиче на света...
А всъщност... най-обичаното.
Имаш мен. А Любовта
понякога е страшна. И цинична.
На Стефи

Не го попитах...

“Не е трудно да го чуеш... Вятъра...
Просто затвори очи и се заслушай.
Една далечна есенна соната.
И звук от арфа. И цигулки.
И черно-белите клавиши на пиано,
галещи любовно в мрака тишината.
Косите ми са дълги и са разпиляни
по шията ми. И по рамената.
Започвам да танцувам бавно.
И бавно свалям лунните воали,
прикривали свенливо голотата.
Луната е красива във лилаво...
От тънките ми бели пръсти
се отронват много нежни рими.
По-леки от моите стъпки
са само стъпките на херувими.

Улавяш ли го вече... Вятъра...
Арфи и цигулки. И сонати...”

Не го попитах... Разлюля го
нежната стихия в любовта ми...

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Вижте и очите...

На Стефи
Едно момичешко сърце е толкова голямо
(заедно с тъгата си и всички белези),
колкото родените за него мъжки длани
да го приютят на топло, сгушвайки го в себе си.
Едно момичешко сърце във нощите мечтае
точно колкото да бъде пеперуда,
която нежните му пръсти да улавят...
И отново и отново в нея да се влюбват.
А нейното сърце – сърцето на момиче,
носи и тъга и белези. А във мечтите
не спира и не спира да бъде пеперуда.
Обича го до болка. Вижте и очите…

сряда, 18 ноември 2009 г.

Гара “Щастие”


Може би със теб сме само пътници
по криволичещите релси на съдбата.
До гара “Щастие” не стигат обезпътените.
Ще я достигнем ли със тебе някога?

От всички краища, посоки на земята
една е вярната, останалите – грешни.
А това да търсиш истината в тишината
е нещо много земно и човешко...

Хвани ръката ми във тъмното и ме последвай.
Ще хванем този влак с табелката “За никъде”.
Ще пропътуваме посоките в’ Вселената.
Ще тръгваме. Ще спираме. Ще тръгваме...

И някой ден (аз силно вярвам),
душите ни ще спрат да търсят, да пътуват.
Този влак ще стигне гара “Щастие”.
А стъпките ни... винаги ще се римуват...

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Една тъжна зимна картина

Ледените ветрове от север
са само фон на тъжната картина.
Не искам в нея да поглеждам,
защото всичко предвещава зима.

На една студена празна гара,
в една самотна вечер на ноември,
едно разплакано момиче чака,
стиснало в ръката куфар и билети.

Кого ли чака малкото момиче?
Когато влаковете вечно закъсняват...
Когато всичките молитви за обичане
нечути, непрошепнати, несбъднати остават.

И коя ли трябва да е тази гара,
на която ще я чакат някога ръцете му.
На която тя ще се затича, за да перфорира
еднопосочните билети... за сърцето му.

Но този влак не идва и не идва.
Само ледените ветрове от север
остават фон на тъжната картина
с няколко разпръснати в снега билети...

сряда, 11 ноември 2009 г.

Може би е лудост тъй да те обичам...

Днес съм малко по-меланхолична.
По-чувствителна. И по-сама.
Струват ми се тъжни тези есенни акорди.
Тази приглушена, привечерна светлина.
Някакви невидими, неуловими пръсти
опъват струните на моята душа.
Две изгарящи лицето сЪлзи
издават нереалната моя тъга.
А нереална е, защото теб те има.
И си идваш, моя Обич, точно в полунощ.
Може би така съм свикнала да те мечтая,
да те жадувам и копнея всяка нощ.
Може би ми липсваш повече от всичко
и само оправдание са светлината, есента...
Може би е лудост тъй да те обичам,
моя жива, незалязваща мечта...

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

Цената на Любовта

Аз така съм устроена, да обичам до болка,
после от болка, да се стапям в тъга.
Някой знае ли колко, наистина колко
болка побира една чуплива душа?
Но аз така съм устроена. Да умирам бездомна.
Да възкръсвам в небето. Да бъда звезда.
После, някоя нощ неизбежно в окото му
проблясва мъничка, топла сълза.
И пак съм аз. Аз така съм устроена.
Да капя в очите му. В сърцето му да боля.
Но той не разбира. Точно тази болка
е цената, която... плащаме за Любовта...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

Една Вселена... топла и добра

Защото бяхме невъзможно ничии,
преди да срещнем погледите си в нощта
и за първи път задъхано обичахме,
едва когато сляхме дланите си във една.
И с тази длан помилвахме морето,
разлистило свенливо вълните си пред нас.
Едно море, красиво, като истина.
Едно море превърнахме в романс.
Защото от целувката ни се родиха птици
и тези птици литнаха да търсят свобода,
а в нощното небе две тъжни половинки
образуваха най-жълтата и влюбена луна.
Защото тази обич беше съвършена
и тази обич беше нужна на света.
Сега споделяме една Вселена.
Една Вселена... топла и добра.

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Не знам дали заради Октомври...

Не знам дали заради Октомври,
заради падналите есенни листа,
заради улиците пусти и самотни
заради така и неизгрялата луна,
заради това, че всички птици,
вече са отлитнали на юг,
на мене ми е страшно тъжно
и ми се струва празно тук.

Не знам дали е заради ръцете ти,
заради това, че са далеч от мене,
заради липсата ти, стягаща сърцето ми,
треперя тъй и тъй ми е студено.
Но знам, че искам да се сгуша
като под топло лястовичево крилце,
и незабелижимо малка и плашлива
да туптя от обич в твоето сърце.

Октомври плаче

Октомври плаче. От очите му
се спускат малки капки дъжд.
Никога не съм го виждала
тъй тъжен и самотен. Като мъж,
раняван толкоз много пъти,
че по плачещата му душа
се редуват малки кръпки,
като жълти есенни листа.
Октомври се сбогува. Ще липсва ли на някой?
Или просто като част от календара
ще откъснем спомена за него
след най-последната му дата...

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Като незавършен ред

За всеки пътник има влак.
За всеки влак си има гара.
В нощта, потънала във мрак
дими недоизпушена цигара.
И въздухът е сив и тежък.
И луната днес е мит.
Има релси, дълги като вечност.
Има вечност, кратка като миг.
И за всеки стих си има болка.
И за всяка болка има лек.
Само тленната ни, земна обиколка
понякога е къса. Като незавършен ред...

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Някой ден ще ти призная всичко...

Някой ден ще ти призная всичко...
от сбъднатия блян за полет,
от начина, по който тайно те обичам
и цялата се стапям в твоя поглед,
от миговете, преминаващи в безвремие,
когато се отпускам на гърдите ти,
а пръстите ти, плъзващи по мене,
успокоени във косите ми заспиват.
От усещането да докосваш с устни
всяка моя фибра. И да се забравям
в тихичко прошепнатите думи,
от чиято нежност се задавям...
През това да си пазител на душата ми,
в небето ми да светиш, като първата звезда,
да бъдеш най-червеният ми залез,
най-розовият изгрев след това.
Да си единственият, в който се откривам,
последният мечтател и последен бард,
в един потъващ, немечтаещ,
зъл, изстинал свят.

Някой ден ще ти призная всичко.
Някой ден... Но не сега.
Ако очите ти се сблъскат с тези рими,
навярно ще избухне цялата земя.

сряда, 14 октомври 2009 г.

Стая със касетофон. И Трейси Чапман

Октомврийска вечер. Сядам до прозореца.
Поглеждам през стъклото вън. Красиво е...
Съкровени мигове на есен. И на меланхолия,
която страшно много ми отива.
Слушам вятъра, разпръснат във далечината.
Танцува в клоните на влюбени тополи.
Не знам дали е заради листата им,
или заради друго, но приличат на танцьорки.
Усмихвам се на себе си. Разравям се
във куп любими дискове на Куин...
На Бийтълс... Трейси Чапман...
Избирам нея. Гласът и е неповторим,
а музиката и... космична и необяснима.
Докосва всяка струна на душата ми
и сякаш неусетно ставам друга.
Изгубвам се във мисълта си.
И не съм изобщо на земята.
Може би минава повече от час.
Навън е заваляло. Станало е тъмно.
Последни стъпки на последен минувач.
И мокри улици. И спомен за чадъри.
Една меланхолична вечер. Средата на Октомври.
Стая със касетофон. И Трейси Чапман.
Някъде в далечината, влюбени тополи
танцуват в мрака с есенния вятър...

вторник, 13 октомври 2009 г.

Улиците на Октомври


1.

Вървя по улиците на Октомври,
изпълнени със аромат на дъжд .
Вятърът се вплита във тополите.
И във косите ми разлива дъх
на топла и уютна есен
със жълтеникаво-оранжеви листа.
От момиче се превръщам в песен.
От песен в нота. После в тишина...

2.

По улиците на Октомври се излива дъжд.
Уличните лампи отдавна са заспали.
По паветата отекват стъпките на мъж,
скрит под есенните багри на чадъра.
Този мъж обича тишината. И усеща,
че съм някъде наоколо. Познавам
тихата носталгия във погледа му и копнежа.
Като мокро птиче във очите му се приютявам...


3.

Вървим по улиците мокри на Октомври.
Свиваме зад ъгъла и прекосяваме площада.
Един прекрасен мъж с чадър и спомен,
че неусетно някъде е срещнал любовта си.
Аз отново ставам нота. После песен.
После се превръщам в онова момиче,
което той случайно среща
в една дъждовна есен. И го заобичва.

петък, 9 октомври 2009 г.

Лицемерие (От Декамерон на Лилит)

Прекрасно зная какво ще се случи
когато двамата с тебе се срещнем.
След като не успеем уж случайно да свием
в първата възможна пряка, ще се погледнем
неловко и ще се усмихнем изненадани,
сякаш точно тогава сме се видели.
Ще се престорим на извънредно радостни,
и фалшиво ще се поздравим със “Здравей”.
После ще си зададем дежурните въпроси:
“Как си, всичко наред ли е с теб?”
И ще се преструваме, че ни вълнуват отговорите,
и това, как протича чуждият ден.
После ти ще кажеш, че съжаляваш,
но понеже много бързаш
за важна среща и закъсняваш,
просто се налага да тръгваш.
Аз ще се усмихна със разбиране
и ще смотолевя, че и моят автобус
няма да ме чака. Ще се ръкостиснем
и ще се обърнем с гръб. “Боклук”
ще си помисля още на секундата
докато забързано подтичвам към тролея.
“Глупачка” ще бъде първата ти мисъл,
а нищо чудно и последната.
И всеки ще поеме по прашния път
към болезнено-егоистичното си ежедневие.
Успокоявам се - не сме виновни ние, а светът...
************************************
Каква лъжа! И лицемерие.

Искам да ти кажа, че...

...понякога толкова силно искам
да прокарам пръсти по лицето ти,
когато спиш и не подозираш,
колко близо те чувствам до себе си.
Когато си потънал нереално далече,
в страната на тайните и чудни сънища
и е толкова чаровно, че не усещаш
как в съня си леко потръпваш.
И е толкова странно, че аз се опитвам
да разгадая по трепването на клепачите ти
всичко. Но някак не успявам
и затова започвам да си измислям,
да фантазирам как двамата с тебе
сме на брега на едно безкрайно море.
Там има само пясък, топъл пясък,
мидени черупки и шум на вълни.
Иначе е страшно спокойно и тихо,
като летни слънчеви следобедни лъчи.
И си представям как седим един срещу друг.
И се гледаме в очи. И сме толкова близо,
че чувам дъха ти. Сякаш е звук,
който от устните ти нежно извира
и се разлива помежду ни като песен,
като някакъв красив и сбъднат блян
и в този миг си толкова безумно нежен,
че секваш моя дъх. И аз не знам
дали си истински, дали сънувам...
И точно в този миг ти трепваш.
Аз изгубвам нишката на своята фантазия,
защото ти си тук, на секунда само от ръцете ми
и неусетно свършват всичките признания.
Освен последното... чувствам те толкова близо
и тъй неистово пулсираш във сърцето ми.
И искам да ти кажа, че е адски непосилно
да не прокарам пръсти по лицето ти...

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Само аз и ти. И тишината.

Когато светлините на града угасват,
уморените, дъждовни булеварди
приспиват своите кръстовища и светофари.
Бавно и на пръсти се промъква мракът.
Вятърът излиза тихомълком по площада
и танцува в тъмното среднощния си танц.
С поглед на безумец се върти и се унася
в ритъма на някакъв несъществуващ валс.
Някъде се чува тътен. Някъде цигулка
се обажда във далечината. Струните й пропищяват.
Безкрайното й ехо - тягостно и глухо
като във забавен кадър се провлачва в мрака.
После пейките заспиват. Закъснели птици
разтревожено гугукат и се шмугват във гнездата.
Спи луната. Спят звездите.
И сме само аз и ти. И тишината.

понеделник, 28 септември 2009 г.

Лунен конник, пеперудена нощ

Аз съм нощ, която забулва
с черни воали спящия свят.
В косите ми се гонят нощни пеперуди.
От очите ми лъха нежност и хлад.

Ти си лунен конник в небето.
И идваш от север, от млечния път.
Носиш любов, звезди и доспехи.
Носиш усещане за комети и дъжд.

И точно там, в средата на времето,
след първата изтекла секунда в полунощ,
един самотен Лунен конник
се влюбва безнадеждно в пеперудената нощ.

И точно там, в центъра на вселената
прокънтяват камбани от лунни лъчи.
Под твоите галещи устни и пръсти,
развявам дълги пеперудени коси...

петък, 25 септември 2009 г.

Не съм обичала така безумно...

Не съм обичала така безумно
поглъщащите мигове на тишина,
в която полунощно съм се губила
когато цяла съм била Тъга.

Не съм обичала така безумно
магията на дивата луна,
изгряла ненадейно в нощ безлунна
с чародейно-силна жълта светлина.

Не съм обичала така безумно
внезапно рукналия летен дъжд,
целувал раменете ми с дъждовни устни.
Нито никой на земята мъж.

Не съм обичала така безумно
никого и нищо в този свят.
Само теб. И не е чудно,
че понякога безумно много ме е страх.

Една любов със дъх на...

Една любов със дъх на есен,
с коси от слънце, вятър и листа.
Ти – раняващо, безумно-нежен,
шепотно-дъждовна, тиха аз.

Една любов със дъх на зима,
с очи от скреж и мигли сняг.
Ти – потръпващо-снежинков и приспивен,
снежно-бяла, снежна аз.

Една любов със дъх на пролет,
с устни от кокичета и момина сълза.
Ти – езерно-бистър, изгревно-топъл,
цялата разлистена и съвършена аз.

Една любов със дъх на лято,
с душа от пясък, пристан, бряг.
Ти – морето, във което се потапям,
красивата русалка на повърхността ти аз.
От Декамерон на Лилит, декада 8 - Сезони

сряда, 23 септември 2009 г.

Най-далечната звезда в небето

Най-далечната звезда в небето
е най-красивата звезда. Без име,
без претенции въобще да свети,
тя просто знае, че я има
във космоса и във вселената,
и във сърцето на едно момиче,
спряло с любовта си времето,
за да може вечно да обича.

Най-далечната звезда в небето
е най-самотната звезда. Обречена
да е единствена, несподелена,
недокосната от друг, недостижима.
И ревностно таена, скрита
в едно съзвездие – сърцето ми.
И ако трябва да призная, ти си
най-далечната звезда в небето ми.

Хладните лъчи на есенното слънце

Хладните лъчи на есенното слънце
се спускат бавно към земята.
Една красива обич, като малко зрънце
сънливо се пробужда и протяга.
Обичам те и съм щастлива както никога
и искам да танцувам с есенния вятър.
И искам твойте нежни пръсти
от прегръдката му лека да ме грабнат.
И искам после да усетя хладината
на тази свежа септевмрийска утрин.
И в хармония и унисон телата ни
да се люлеят в танца. И да се изгубим
по алеите, постлани със килими
от пъстри, есенно-усмихнати листа.
И след стъпките ни, откъдето минем
да разцъфват стройни есенни цветя.
И просто искам в тази есен,
загърната с воали от позлата,
да бъдем двамата със тебе песен,
мелодично сливаща се с тишината.

*******************************************

И усещам колко нежно, колко нежно ме прегръщаш
и усещам как отпиваш от очите ми росата.
А хладните лъчи на есенното слънце
се спускат бавно, бавно към земята...

петък, 18 септември 2009 г.

Вяра, Надежда, Любов (От Декамерон на Лилит)

Разделяме се. Неизбежно е.
Когато съкрушена Любовта
сгъва разпиляните копнежи
в куфара си. И в една сълза
събира цялата тъга и болка
на своята ранимост и душа.
А после тихичко изрича “Сбогом”
и угасва като свещ в нощта...

Какво ли друго ни остава...
На мене... спомена за две очи,
магични и притеглящи като луната.
Две кристални, парещи сълзи,
стичащи се по страните ми.
И вярата, че някой слънчев ден,
ще се завърнеш във мечтите ми
и този път... завинаги ще си със мен.

На тебе... спомена за нежността ми,
аромата на копринените ми коси,
и надеждата, че може би на прага
все пак съм искала да ти извикам “Спри”.

Какво ли друго ни остава,
щом усещаме и двамата, че без любов
едва ли бихме имали надежда, вяра...
А ние имаме. И може би...
това е благослов.

сряда, 9 септември 2009 г.

Kнигата на Любовта

Все разравям с пръсти миналото,
все прелиствам книгата на Любовта.
Боже, как не се е сетил още никой
да пренапише отначало първата глава.
И вместо да започва с Мен и Него,
с блудкави илюзии, с измислени мечти,
и вместо в редовете с Теб и Нея
да бяхме просто Аз и Ти.
Да бяха устните ни устни нецелувани,
ръцете ни да бяха недокосвани ръце...
Да беше Първа обич, чиста като истина,
на всяка страница, във всеки ред...

Навярно би завършвала красиво
и би била подвързана с цветя...
Боже, как не се е сетил още никой
да пренапише книгата на Любовта...

Умора (От Декамерон на Лилит)

Умора е име на млада жена.
На 27. Красива. Неомъжена.
Мечтае силно за мъж и деца,
За малко топлина, уют и къща.

Умора е била къде ли не.
Докоснала е всички земни болки.
Живяла е за кратко във едно сърце
на мъж. След което е останала бездомна.

Обаче Умора все още обича да чете.
Най-вече приказки, разкази и поеми.
И си представя, че след година или две
ще дойде Принцът да я вземе.

Затова Умора посред нощ не спи.
Гледа през прозореца и се усмихва.
На себе си. На Него. На валящите звезди.
И на това, че още има сили да си ги измисля...

вторник, 8 септември 2009 г.

Вечерта ухаеше жасминово (Забрави за чашите и виното!)

Вечерта ухаеше жасминово,
а аз потъвах бавно във ръцете ти.
Забрави за чашите и виното!
По-важно бе сърцето ти,
което цялото бе обич и магия
и пареше през ризата ти като пламък.
А аз целувах устните ти и разливах
топли тръпки върху мъжкото ти тяло.

Вечерта ухаеше жасминово,
а ти потъваше до дъно във очите ми.
Забрави за чашите и виното!
По-важно беше, че косите ми
се разпиляваха сред твойте пръсти
и бяха страшно кадифено меки.
А ти със много тихи стъпки
надалече и навътре ме понесе.

Вечерта ухаеше жасминово
и тънеше в прочувствено безвремие.
Забрави за чашите и виното!
И за това, че ги разляхме върху дрехите.

понеделник, 7 септември 2009 г.

Преосмисляне

И все по-синьо е небето над мечтите ми.
И все по-истински са ласките ти нощем.
И все по-яростно и яростно отричам
тази дълга и отчайваща тревога.
Този страх, че някога ще те изгубя.
Болката от острата ми ревност.
Кошмара, дето бясно върлува
из нощите ми. И онази непотребност,
която чувствам от самата себе си.
И от това, че съм навярно грешна
и несъвършена. И нося толкоз много белези,
останали дълбоко вътре в мене.
И всички други тежки недостатъци,
които без да искам, притежавам.
Тези наши дни са просто отрязъци
от краткото време, което ни остава.

Сега все повече и повече отричам
болезненото минало на двама ни.
Най-важното е просто да се обичаме.
Без значение е всичко останало.

петък, 4 септември 2009 г.

Ревност

Тя е най-жестоката, безмилостна жена.
И най-големият ми враг е тя.
Гримира миглите си с моята тъга.
И остри маникюра си по грапавата ми душа.

Червеното по устните и е от мойта кръв.
От мойте сЪлзи са безизразните и очи.
Мойто щастие е нейна стръв.
Нейното... през мен кърви.

Тя е дяволска жена. Със сянка на палач.
И реже злостно чувствата ми. И умирам.
В полунощ си спомням името И. И през плач
изсъсквам "Ревност". И до изгрев я проклинам.

вторник, 1 септември 2009 г.

Декамерон на Лилит

В едно тайно местенце (форум) се развихри една игра :) Нарича се Декамерон на Лилит и по зададени теми пишем стихчета. Ето написаните досега :)
Разбито сърце

Разби сърцето ми на хиляди парчета.
За него е онази песен “Broken heart”.
Докато си ги събирах бавно от земята
я композирах със вечерния си плач.
Всъщност в нея няма думи.
Има само ритъма на барабан.
Защото с всеки негов удар
ти разсичаше сърцето ми. Без срам.
Сега доволен ли си? Аз си тръгвам.
А ти оставаш тук. И сам.
Аз вече зная в кого ще се влюбя.
А ти знаеш... да свириш на барабан.
Дълг и чест

За единият, да ме обича,
просто бе въпрос на чест.
Защото аз бях дама (макар и наивна),
А пък той – галантен кавалер и естет.
И в средите, във които
обичаше да се подвизава,
беше абсолютно задължително
да бъде придружен от дама!
Следователно му бях необходима!

За другият (това си ти)
да ме обича беше дълг.
Дълг беше да ми сваля звезди.
(И дори да ми дава акъл).
И макар да го правеше от сърце,
(това да ми сваля звезди)
не успяваше да озапти двете си ръце
и все ме прегръщаше.
(А мен това ме отегчи).

Затова накрая просто реших:
Звзди ли? Кавалери? Естет?
Казах сбогом на него.
Казвам сбогом и на теб!
“Лъжа”

Не помня първата любов. Изтече
неусетно през очите ми като магия.
Минаха години. Толкова далечна
е, че... Днес не плача. И не вия
от болката, от спомените и от раните,
белязали душата ми навремето.
Отново галени са дланите ми.
Отново се роди вселената ми.
Забравила съм аромата на косите И,
ако е имала изобщо аромат.
Ако е имало нюанси във очите И
... не помня ни един от тях.

Не помня първата любов. Като че ли никога
в сърцето и душата ми не е била.
Единствено във мен остана името И.
Нежно и жестоко едновременно... “Лъжа”.
Гордост и високомерие

И не е, че не те обичах,
и не е, че за дланите ти не горях,
и не е, че болезнено те сричах
и името ти нощем не крещях,
и не, че исках да си тръгнеш
и не, че по-щастлива бях,
и не, че те прежалих и осъмнах
без вина, сълзи и страх.
И не, че някога ще ти призная,
и не че някога ти би разбрал...
Горда и високомерна съм. До крайност.
Но след теб Вселената е... само прах.

понеделник, 31 август 2009 г.

Зад тихия пристан на твоите думи

Зад тихия пристан на твоите думи
намирам смисъл, любов и утеха.
Когато отпусна главата си в скута ти.
Когато топло в очите ти гледам.
Когато луната изгаря от нежност
а звездите потъват в морето от свян,
тогава ръцете ти стават безбрежни,
и ми правят малка къщичка-храм.
Шепни ми тогава, шепни ми тогава,
когато заспива светът уморен,
Гласът ти е песен и бавно унася
- затихващ и галещ, нощен рефрен.
Зад тихия пристан на твоите думи
две влюбени птици кръжат. И кръжат.
Не спирай любими, не спирай любими.
Мечтана и нежна танцува Нощта...

петък, 14 август 2009 г.

Приспивна песен

Лека нощ. Заспивай
мое мило, влюбено момче.
Лека нощ. Сънувай
топло, синьо, призрачно море.
Лека нощ. Звездите
пеят смешна песничка за теб.
Лека нощ. Тъй тихо
галят само моите ръце.
Лека нощ. Луната
на небето кротко спи.
Лека нощ. А тишината
сбъдва всички мънички мечти.
Лека нощ. Аз май дочувам
шепота на твоето сърце.
Лека нощ. И те целувам
по устните и цялото лице.
Лека нощ. Сега отлитай.
в най-приказната сънищна страна.
Лека нощ. Аз няма да те будя,
не преди да дойде утринта.
Лека нощ. Лека нощ,
мой нежен, мил, любим...
Цялата Земя е топчица разкош,
търкаляща се в твоя сън...

вторник, 11 август 2009 г.

На разсъмване (В битка със Живота)

Да бях примирима и негорда,
да бях без нежност и сърце,
навярно щях да мога
лесно да падна на колене
и без да кажа нито дума,
без да закрия гърдите си с ръка,
да очаквам смирено куршума
на Живота. А после Смъртта
да ме грабне във своята лодка,
да преплуваме заедно онази река,
от която връщане няма.
А после да се озова сама,
сама на края на една вселена,
потънала във мрак и тишина.
Простете ми, задето откровено
ви заявявам, че не бих могла.
Не бих могла да съм такава,
удобна за Живота да ме покоси.
Не бих могла и няма!
По-дръзка съм и смела от преди.

Сега воалите на мрака падат
и прикриват бойното поле.
Но на разсъмване, един от двама ни
ще носи чуждата душа като трофей.

понеделник, 10 август 2009 г.

Глинено момиче

Аз съм глинено момиче,
с дълги глинени коси.
Имам меки, топли устни
и красиви глинени очи.

Баща ми-майстор ме е моделирал.
В душата ми е вложил своето сърце.
А талантът му се разпростирал
от тук до Седмо Глинено Небе.

Ако някога ме видиш
да плача глинено в нощта,
докосни ме само и единствено
ако имаш глинена ръка.

А аз ти обещавам да се влюбя
нежно-глинено във теб.
А аз ти обещавам ти да бъдеш
мойто Вечно Глинено Момче.

Понеже аз съм глинено момиче...
Имам две големи глинени звезди.
Едната е за теб, защото те обичам.
Другата е Дневникът на Глинените ми Мечти.

Експеримент, извод и молба

Обикновено след няколко мига на щастие
ме обзема дълбока и мътна тъга.
Не знам това нормално ли е,
но при мен определено е така.
И тъй като доскоро бях нещастна,
сега отново идва ред
да бъда щастлива. И това е прекрасно.
Сега ще си измисля проблем!
Ще го направя само за да проверя
(от първия ред на втори балкон)
и понеже винаги досега
от мухата съм правила слон,
дали сега, когато съм щастлива
евентуално бих могла
да впрегна всичката си сила
и от слона да направя муха.
И ако това случайно вземе че стане,
моля те, Господи, бъди така добър
и всичките ми проблеми ги пращай
в щастливите ми дни. Благодаря! :)

петък, 7 август 2009 г.

И пак на Него

Не Те почитам, защото
Ти ме караш да се чувствам слаба.
И с всеки ден все повече
и повече Те намразвам.
А злобата ми е толкова неприсъща.
Цял живот от нея се пазих.
Преди години един измислен мъж
аха да ме научи как се мрази.
Той не успя, но пък Ти...
Ти имаш преднина в тази насока.
И не заслужаваш нито стих
от тези, които Ти посветих напоследък.
Не заслужаваш мислите ми, времето ми,
дори това, да Ти призная, че Те има.
Емоциите, които Ти отделям,
а камо ли да Те наричам по име.
Заслужава ме единствено мъжът,
който ме целува нощем в здрача.
Който попива от очите ми дъжда,
но никога сам няма да ме разплаче.

Заради Тебе станах сурова

Заради Тебе станах сурова.
И знам, че не бива да Те коря,
но сте виновни или Ти или Живота.
Не мога още съвсем точно да преценя.
Защото просто не е честно.
Какво печелиш от моя недъг?
Едва ли по-щастлив си.
Едва ли по-богат.
А на мен оставяш да се примирявам
и за виновник сочиш горката Съдба.
Не те ли е срам със невинен да се оправдаваш?
Това си е направо, направо... срамота!
Възмущавам се! А преди не бях такава.
Преди се радвах и на мъничкото красота,
която по погрешка май си ми оставил.
Нещо като “заблуда на врага”.
Добре тогава – така ще играем.
Нека бъдат твоите правила!
Нека бъдат твоите желания!
Но ще загубиш! Защото аз съм
страшно женствена и силна по душа.

Познавам те отнякъде... Ти си...

Познавам те отнякъде... Ти си този,
който нахално със мен се подигра.
Който дълго отбягваше въпроса ми
защо съм наказана, още преди да се родя?
И как тъй реши, че точно със мене
ще си направиш експеримент? Или шега?
И нещо мъничко ще ми отнемеш,
за да ме оставиш наполовина жена.
Не вярвам във тебе, не вярвам
и отричам смешния ти ореол.
За мен си просто зъл и предател.
Под скъпите одежди се вижда, че си бос и гол.
А аз съм чувала, че си бил добър,
че си надминавал даже собствената си доброта!
Нека който си ощастливил тогава,
нека той ти връчи грамота
за някакви измислени заслуги,
за добрини. За това, за онова...
Аз не вярвам във тебе! Прости ми!
И недей така ехидно приглажда тази брада!

четвъртък, 6 август 2009 г.

В три и половина следобед

В три и половина следобед
Господ сяда, за да си почине.
Уморен от различни тревоги и спомени
запалва цигара и си приготвя пепелника.
Прокарва пръсти през косата си
и бърше с длан потта от челото си.
Предълга е пораснала брадата му
и му е тежко вече да я носи.
Има само 5 минути почивка,
5 минути, в които да не мисли
за абсолютно никого и за нищо.
Преди отново да се впусне
като луд да обикаля
всички пътища и посоки.
Преди отново да се замисли
и да си зададе въпроса
за смисъла на съществуването.
И има ли смисъл изобщо?
5 минути, в които да се преструва,
че да си Господ е велико и просто.

вторник, 4 август 2009 г.

Очакването...

Един самотен залив.
Един заспиващ бряг.
Топъл, топъл пясък.
Залез. Вечер. Мрак.

Тиха лодка под звездите.
Вятър. Вятър и луна.
Шепот. Сънища. Мечтите...
Дълги отражения в нощта.

Утро. Гларуси. И слънце.
Притихнал морски фар.
Лодка. Кораб. И целувка.
Очакването. Сбъдването. Любовта...

понеделник, 3 август 2009 г.

Без едно крило

Бих заплакала в ръцете ти.
Бих се свила на кълбо.
Колко тъжно и нелепо е
да летиш с едно крило.
А да знаеш, че си птица.
По сърце и по душа.
И макар и мъничко различна
да си имаш простичка мечта.
И да си живееш кротко, тихо
във нея като в птичи дом.
Но щом понечиш да политнеш
да паднеш върху някой клон.
И да разбереш едва тогава,
че съдбата просто е съдба.
Тя никога на никой не прощава.
Не се надявай на крила.

Бих заплакала в ръцете ти.
Бих се свила на кълбо.
Толкова е тъжно и нелепо е
да ми липсва другото крило.

петък, 31 юли 2009 г.

Когато Господ ме е правил...

Когато Господ ме е правил
и е извайвал моето сърце,
навярно уморен, забравил е
да му залепи и чифт криле.
Когато е рисувал с пръсти
контурите на моята душа,
разсеян бил... присъщо му е!
Напълнил я е цялата с тъга.
Когато е изливал във очите ми
нюансите на синьото небе,
лютяло е премного от сълзИте му.
И небето е размесил със море.
Когато Господ ме е правил,
повярвайте ми, бил е пиян.
Чудя се днес изтрезнял ли е...
Или още моделира хора засмян...

четвъртък, 30 юли 2009 г.

Ние с него отиваме в парка

Ние с него отиваме в парка.
Аз съм бръкнала в задния му джоб.
Той ме е прегърнал през рамото.
И така вървим. (Той е бос).

(Аз съм облечена в рокля
и нося летни сандали на ток).
Намираме си слънчева пейка.
И сядаме. (Той пие портокалов сок).

Аз го целувам по бузата.
После дълго се гледаме в очи.
А той е много, много влюбен.
Но само ме гледа и си мълчи.

После не издържа и се засмива.
После се засмивам и аз.
После му признавам всичко.
И учтиво го каня у нас.

сряда, 29 юли 2009 г.

Няма значение

Когато ме докосваш, нощите изгряват
не с една, а с хиляди луни.
И по нежната ми кожа пръстите ти парят
с пламъка на най-горещите звезди.
И оставят малки белези от щастие
по скулите ми, устните и голите ми рамене.
И забравям всички чужди обещания
на разни минали в живота ми мъже.
И ставам твоя, само твоя,
толкова твоя, че чак те боли.
Ти имаш ли сила, имаш ли воля
да ме погледнеш директно в очи?
И би ли понесъл толкова обич,
стаена в моята крехка душа?
Или би се уплашил от дългата болка,
дето прозира през нея... едва...
Няма значение, няма значение.
Ти си тук. Със мен. Сега.
И просто ме докосвай. Докато се слеят
всичките изгряващи луни в една.

вторник, 28 юли 2009 г.

Някой беше притичал...

Някой беше притичал в съня ми
със стъпки по-леки и тихи от вятъра
и беше поставил в дланта ми
две листенца от роза. И аромата им.

Някой беше сгушил в косите ми
топлия сърп на луната
и под очите ми беше разпръснал
семенца от заспиващи макове.

Някой беше отключил сърцето ми
с най-милите думи “Моето момиче”.
Някой, който във мене потрепва
и ме прави нежна, искряща и влюбена...

А си ми толкова...

Не е вярно. Не, не си излишен.
Ти значиш повече от цялата Земя.
И имам милиони, не, милиард причини
да те обичам тъй, както те обичам сега.
И няма да споря със тебе, няма.
Виж тази красива и пряма Луна.
Виж тези вълни как на талази
заливат прочувствено-нежно брега.
Виж очите ми. Чуй сърцето ми
как бие във тези неспящи гърди.
Прочети, прочети по лицето ми
всичко, изписано там. А после кажи,
че се чувстваш сякаш нищо не значиш,
сякаш всичко за мене не си.
Тогава нищичко, нищо не знаеш.
А си ми толкова симпатичен и мил.

понеделник, 27 юли 2009 г.

Сияещи и боси

Без излишни увертюри
без смутени погледи,
някак много непринудено,
и само мъничко заобиколно,
душата ми покани твоята
на среща със шампанско,
със рози и с бонбони
и някак страшно бавно
се осмели да проговори.

И след като смутена
си призна, че те обича
и че с тебе, само с тебе
завършена се чувства,
душата ми прегърна
твоята и после,
под звездите тръгнаха,
сияещи и боси...

петък, 24 юли 2009 г.

Петък

Този Петък е топъл и слънчев,
навил е летни ръкави
и бос и малко небръснат
по горещите улици обикаля.
Подсвирква си някак небрежно
и заглежда красиви момичета
и изобщо е от онези момчета,
които ей така ще намигнат
на всеки, когото погледнат,
и не защото има причина.
А просто защото е Петък.
И Петък е роден да усмихва :)

сряда, 22 юли 2009 г.

Изповед във две писма

(Част първа)

Здравей, пиша ти това писмо,
защото те обичам страшно много.
И защото искам винаги да си щастлив.
Няма място в теб за тази болка.
Тя е за един друг свят... по-некрасив.
А твоят е слънчев и топъл и толкова
приказен, чуден, вълшебен...
И ми е някакси толкова
чрез теб, на мене потребен.
Защото аз се усмихвам,
когато се усмихваш ти.
И ми стига, за да съм щастлива,
това да си щастлив и ти.
И си признавам, че честичко
си взимам от кехлибарения цвят на очите ти.
И го пазя дълго в шепите
на тайните си мисли и мечтите си.
И си признавам, че дълго те гледам,
когато спиш и сънуваш.
А ти или не знаеш
или на шега се преструваш.
Понякога и на мен ми е тъжно.
От нищото, ей така, се разплаквам.
Защото знам, че ти ще ме прегърнеш
и затова не спирам да го правя.
Защото имам нужда да чувствам ръцете ти,
топлината ти, всичко...
Защото ти си душата ми, сърцето ми
и въздухът, който аз дишам.
Защото без теб няма смисъл,
никакъв смисъл няма, за да живея.
А със теб ми е нежно, красиво
и топло и слънчево и копнежно.
И още толкова много за тебе мога да пиша.
Но ти вече знаеш. Знаеш вече нали?
Аз толкова много те обичам.
Толкова много... Помни...

(Част втора)

И пак ти пиша писмо. Не знам какво ми става.
Има нещо сбъркано във този свят.
Напоследък толкова често се натъжавам.
Ето, вчера се натъжих пак.
Една приятелка ми сподели, че страда
за любимия си мъж. А при тях е Любов.
Тя ми е толкова близка. Ние с нея мечтаем...
Но той е далеч. И тя не мигва цяла нощ.
Едно дете на улицата се разплака.
Друго падна от детското си колело.
Едно врабче попадна под трамвая.
А на мене някакси не ми е все едно.
И се сетих за Джони – първото ми куче.
Отдавна не е с мен, но толкова ми дотъжа.
Някои любими същества загубваш,
но никога не преживяваш просто ей така.
И се сетих също... но няма значение.
Има толкова много тъжни неща,
за които да се сещам, но не искам
да ти ги пиша точно сега.
Просто... този свят е адски сбъркан
и животът ми е доста уморен...
Сигурно и твоят също. Но искаш ли
все пак да се усмихнеш заедно със мен?...

вторник, 14 юли 2009 г.

Едно момиче с мъничка цигулка

На момичето в подлеза на Сердика
Едно момиче свири на цигулка
по стълбите на онзи подлез.
От звуците си прави люлка
на всеки отминаващ поглед.

И без да знае как, но всеки пътник,
забързано преминал покрай нея,
усеща само след минута
душата му в мелодия да се люлее.

И без да знаят, въздухът и птиците,
които върху рамото и кацат
се разтапят в нежността на звуците.
И цяла вечер там остават.

А тя с душата си по струните рисува
със своя крехък лък, копнежи.
Едно момиче с мъничка цигулка
и със тайнственото име Нежност...

петък, 10 юли 2009 г.

Било е просто сън

Удариха камбаните на тишината.
Вчера привечер. Във 6.
Струните в душата ми кънтяха
от тягостно мълчание по теб.

Погалих двете птици,
кацнали на стария площад.
Огледах се във локва. Беше тихо.
Отчупих си парченце шоколад.

Във 8 се разходих по паважа,
постлан пред твоя дом.
Дъждът размиваше миража
за теб. За нас. Със стон

прокрадна се зад мене сянка.
Беше сянката на вечерта.
Усетих силно аромата И
на тежка борова смола.

Към 10 вече бягах
по светлините на заспиващия
булевард.
Единствено, единствено гласа ти
спря съня ми. И безумния ми бяг.

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Нощта е любовен рефрен

Тази вечер се усмихвам различно.
Не питай защо. Просто ела.
Целуни ме бавно. Никое момиче
не прилича на мен. Само Нощта
бегло напомня за моите устни
по своето меко, топло кадифе.
Вземи ръката ми. Пусни я.
Вземи и двете ми ръце
във своите. И ги обичай,
обичай ги безумно. Всеки пръст,
всяка гънка, всяка фибра,
преплети със твоите. Светът
не познава обич такава.
Светът не познава нас.
Аз пазя нашата обич във тайна.
И ти шепна с най-тихия глас...
Тази вечер е някак различна.
Ти пристъпваш по-близо към мен.
Аз се усмихвам. Ти се усмихваш.
Нощта е любовен рефрен...

сряда, 1 юли 2009 г.

Обичам го. Обичам го до болка

посветено

Той нежно докосва със пръсти
тънките струни в душата ми.
Буди ме с целувка сутрин.
Вечер, на рамото му лягам.

Познава всяка моя мисъл.
И начина, по който се усмихвам.
Помни устните ми и вкуса им.
И не е цял, щом му липсвам.

Той единствен понася ехото
на моето тъжно минало.
Тихите му думи са утехата,
от която адски имам нужда.

И във този свят нечовешки
той страшно по човешки ме обича.
Прощава тъгата ми...и непростимите грешки.
Обичам го. Обичам го до болка.

понеделник, 29 юни 2009 г.

Любов във розово

След тези залези е невъзможно да заспиш.
И цяла нощ небето розовее.
И падат меки здрачени мъгли,
когато ти притихваш в мене.

Когато ти притихваш в мен,
цъфти небето като юлска роза.
Разлистен, този розов ден
е къс поезия и капка проза.

И после...
пак е залез, пак е нощ.
И пак сияе в розово небето.
Обичам те, обичам те с любов,
незнаеща посоки, време и предели.

Една нощ в една стая

Лежаха рози по клавишите
на черно-бялото пиано.
Беше лунно в стаята и тихо.
И ухаеше на ром и на балада.
Две сенки се разхождаха на пръсти
по перваза на среднощния прозорец.
Една целувка се разпръсна
и изпълни въздуха догоре.
Чифт галантни мъжки обувки
поканиха красива бяла рокля
на бавен танц. И без преструвки
грациозно слезе тя от гардероба.
Копринени коси със цвят на кестен
мечтаеха за кадифени длани,
докато един разнежен гребен
влюбен дирижираше съня им.
Дълги тюлени завеси
спореха приятелски със вятър
дали наистина е кавалерско
да ухажваш дама и да сваляш шапка.
Шейсет танцуващи секунди
се събраха в кръг, една до друга.
Погледна ги часовникът и кимна.
И въздъхна със една минута.
Единствено една догаряща цигара
скучаеше съвсем сама във пепелника.
Два пръста се лакираха до нея. Спряха.
Пресегнаха се. И я изгасиха.

петък, 26 юни 2009 г.

Аз съм обикновено момиче

Аз съм обикновено момиче.
Имам обикновени мечти.
И съвсем обикновено обичам
едно обикновено момче.

Душата ми не е бунтарка.
Сърцето ми не ходи на война.
Умерено обичам свободата.
Умерено понасям самота.

И тъгата ми е все еднаква.
И идва все в определени дни.
Дори закономерно плача,
винаги със точен брой сълзи.

Аз съм обикновено момиче
и въпреки това - различно,
защото някой ме обича,
някак страшно нетипично.

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Като Афродита

Не съм родена в морска пяна
и името ми не е Афродита.
Не пристъпват в мене като в храма
на най-красивата богиня.
Не живея в митове и във легенди
и не ме почитат простосмъртни.
И не е влюбен Хефест в мене
и не ми е изковавал никой пръстен.
И не съм виновна за войната,
избухнала тогава в Троя.
Не аз разпалих в Парис
безмерната му обич към Елена.
Но по нещо много земно
си приличам неприлично с Афродита.
По това, че от любов към тебе,
като нея съм раняващо ревнива.

И сега цъфтя...

Целуна ме с дъждовните си устни,
но не признаваше, че не е дъжд.
А аз усетих по вкуса му,
че е моят влюбен мъж.

Твърдеше, че е южен вятър,
подгонил летните ми стъпки,
но после нежно ме погали...
И бяха неговите пръсти.

Тихо го попитах със усмивка
защо ми носи красота.
“Защото просто те обичам”
ми прошепна. И сега цъфтя...

Подарявам ти небето

Подарявам ти небето. Не е много,
но стига точно, колкото да помечтаеш
за малко щастие, за малко обич,
за малко слънце. Или да начертаеш
ято птици върху перест облак,
или изгрев или залез,
или море и фар, и кораб,
или пък дори направо залив.
А също можеш смело да рисуваш
цветя. Например рози и лалета
и даже да ги наречеш със твои думи
и да си представиш как листенцата им светят.
А може просто да ме нарисуваш... мене,
за което, знаеш, хич не настоявам.
Но ако решиш все пак, вземи го, ето...
Цялото небе... в очите ми ти подарявам...

четвъртък, 18 юни 2009 г.

Аз не зная откъде се завръщам...

Аз не зная откъде се завръщам,
само зная, че идвам към теб.
Само зная, че моите стъпки
ще открият твоя адрес.

Аз не зная как ще почукам
на твоята тиха врата.
Само зная, че ти ще отключиш
и ще протегнеш към мене ръка.

Аз не зная как ще погледна
във твоята напукана душа,
Само зная, че нося парченца
обич, с които да я залепя...

сряда, 17 юни 2009 г.

И ако да бъда неразривно твоя значи...

Аз имам меките коси на здрача
и сините очи на лятното небе.
И ако да бъда неразривно твоя значи
да те прегърна с тиха нежност на море,
да изрисувам с пръсти в полунощ на кея
една луна и хиляди звезди,
а после в шепи да ги уловя и разпилея
по твоя бряг, във твоите мечти...


И ако да бъда неразривно твоя значи
да те целуна с устните шептящи на нощта,
да избродирам тънки облачни воали
и да украся за теб небето с тях...

И ако да бъда неразривно твоя значи
да събера във погледа си лунните лъчи
и да пусна лунната си обич на талази
да удави болката в душата ти... аз бих...

четвъртък, 4 юни 2009 г.

Аз искам да съм с теб... отново

Не се побира във сърцето ми
страха, че съм на път да те изгубя.
Страха, че цялата вселена
след теб изстинала ще рухне.

Не се побира във очите ми
сълзата, дето ще изплача.
Море, разлято над мечтите ми,
от ръката тежка на палача.

Не се побира във душата ми
най-страшната от всички болки.
По дяволите егото и суетата ми.
Аз искам да съм с теб... отново.

сряда, 3 юни 2009 г.

Ще бъдеш ли щастлив ако си тръгна...

Нагарчам ли във нощите ти, мили,
разсичам ли съня ти на парчета,
на устните ми допира боли ли,
тръпчив ли е вкуса ми като пепел...

Прорязват ли те сълзите ми като плача,
изгаря ли те ревността ми като огън,
тъгата ми пропъжда ли те в здрача,
във който вечно си тревожен...

Тежат ли дланите ми по лицето ти,
ранява ли те погледа ми като нож,
оставям ли по тялото ти белези,
когато го докосвам в полунощ...

Завързвам ли душата ти на възел,
разделям ли живота ти на половини...
Ще бъдеш ли щастлив ако си тръгна,
ще бъдеш ли наистина... кажи ми...

четвъртък, 14 май 2009 г.

В нежната епоха на нашата любов...

Беше пълнолуние. Едно от многото
в нежната епоха на нашата любов.
Нощта потръпваше. Звездите топлеха
и посипваха над нас искрящия си благослов.


Бяхме толкова сами. И влюбени. И чисти
на брега на най-разливащото се море.
Разменяхме си шепоти, мечти и мисли.
И мидени черупки с форма на сърце.


Направихме си лодка. От пясък и от пяна.
Напяваха си тихо морските вълни.
И отплавахме със нея. После бавно
в полунощ се сляха двете ни души.


Колко дълго сме пътували... Не помня,
но помня трепетния и нестихващ зов...
Беше пълнолуние. Едно от многото
в нежната епоха на нашата любов...

петък, 8 май 2009 г.

...И разлива нежността си върху мене

Онези хълмове в далечината
носят отпечатъка на неговите стъпки.
Там облаците се изливат по земята
и я осейват с милион сребристи пръски.


Там звездите спят сред тишината,
оставена след мъжките му длани.
И въздухът почива в аромата
на косите му и на дъха му.


Там аз танцувам сред тревите,
загубила усещане за време.
Там, той безмълвен ме открива.
И разлива нежността си върху мене...

четвъртък, 30 април 2009 г.

Поет

Той сипа в чашата си водка
и пусна две-три бучки лед.
По тъмния му нощен поглед
личеше, че е бил поет.
Разхвърляните в безпорядък листи
приютяваха безброй следи
от раните на болните му мисли.
Едно заглавие гласеше „Ти...”.
...И я бе описал като изгрев,
като повея на вятър, като дъжд...
И я бе обикнал и обичал,
с нежността на влюбен мъж.
И я бе изгубил безвъзвратно,
в най-последния си тъмен стих.
След ударите безпощадни на съдбата
просто беше станал тих.


Той сипа в чашата си водка
и загледа най-далечната звезда.
В този миг вратата хлопна...
На прага се усмихваше...една жена...

сряда, 29 април 2009 г.

Като буря в морето, като буря на суша...

Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе,
моите мисли и моите чувства
и моето влюбено до болка сърце,
търсят ръцете ти, търсят очите ти,
търсят вселените, скрити във теб.
И избухват планети и избухват звездите,
и избухват цели галактични светове.
И се вливам във теб и се вливаш във мене,
и се вливаме бурно – океан в океан.
И възкръсват галактики, възкръсват вселени,
и възкръсват шумно вулкан след вулкан.
И впиваме погледи и впиваме устни,
и впиваме дръзко ръце във ръце.
Като буря в морето, като буря на суша,
като буря в разлюляното нощно небе...

вторник, 28 април 2009 г.

И в самотата сливам пулса си със твоя...

Не рисувай стъпки в тишината,
Обич моя, обич моя.
Една въздишка от луната
отронва тихо „Тя е твоя”...


Не изливай по пианото сонати,
Обич моя, обич моя.
С теб не сме си непознати.
Докосвали сме своите любови.


Не прошепвай името ми в мрака,
Обич моя, обич моя.
Аз съм тук. До теб. И в самотата
сливам пулса си в едно със твоя...

Още споменът за тебе пари...

Навън е тъмно. Спи градът.
И всички сенки са се скрили.
Но знаеш ли... над онзи хълм
някак призрачно блестят звездите.


Навън е мокро. И дъждът
ръми по остъклените балкони.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още не е заваляло. И е топло.


Навън е късно. И в студа
потръпват улици и булеварди.
Но знаеш ли... над онзи хълм
още споменът за тебе пари...

петък, 17 април 2009 г.

Удавнико, удавнико (И нека просто да летим)

Удавнико, удавнико, морето
тайно, тайно ще те понесе
към онзи тъмен бряг, където
остави да те чака моето сърце.


Удавнико, удавнико, луната
в здрача пътя ти ще освети.
Не се разплаквай от тъгата,
от тъгата в моите очи.


Удавнико, удавнико, крилете
са нищо повече от куп мечти.
Вземи ръцете ми в ръцете си.
И нека просто да летим.

Ако някой ден изгубя себе си...

Ако някой ден изгубя себе си
в посоките, кръстосващи света,
ще скрия свидно всички белези
от остриетата на собствената си тъга.
Ще изтрия чувствата си. И болезнените спомени.
Блуждаещите сенки на несбъднатите ми мечти.
Ще коленича в нищото. И само устните ми
ще отронват името ти. И тихо ще болят.


Ако някой ден изгубя себе си...
ще се превърна в шепа топъл дъжд.
Ще легна, както някога, на коленете ти.
И безумно нежна, върху тебе ще се изваля...

петък, 20 март 2009 г.

Просто Аз и Ти

Нощта е дълга като влак
потеглил в грешната посока.
Най-късният и тъмен час
отмерва миговете си - вагони.
Поредната среднощна гара,
пореден пътник без багаж...
Тежат минутите като умора
без възможност за обрат.
А релсите са цяло разстояние
между една раздяла и една любов.
Часовете тънат във забвение.
Един от двама ни не е готов...
Един от двама ни не чака
на правилната гара, правилния влак.
Един от двама ни във мрака
разкъсва най-големия си страх.
Нощта е дълга като отчаяние.
Но във един единствен кратък миг
ще пресечем посоките си. Във мълчание.
И ще бъдем просто Аз и Ти.