петък, 19 февруари 2010 г.

Тиха любов

Не говори, моя Обич, тъй нежна,
всеки шепот между ни е грях.
Звездите рисуват копнежи
и ние се губим сред тях.

И ние се губим сред музика.
Тихо припяват лунни лъчи
и свирят на вятърни струни.
Моя Обич, тъй нежна, мълчи.

Бездиханно от трепет небето,
потъва във бляскав разкош.
Моя Обич, тъй нежна, със тебе
правим неистово-тиха... любов...

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Едно докосване

Едно докосване, по-нежно
от полъх от крила на пеперуди
поражда топлото усещане,
че с теб не сме си чужди.

Че с тебе си принадлежим отдавна,
един на друг в душите си живеем.
Едно докосване ни трябва
устните си от любов да слеем.

Едно докосване... не зная
по-интимно чувство. Само...
докосване, граничещо с безкрая
е погледът ти върху голото ми рамо...

сряда, 17 февруари 2010 г.

Бар “Живот”

В крайпътния бар на живота,
на първата пряка след полунощ,
отпиваме двамата с Него
от чашата, пълна с любов.

Вънка нощта се гримира
- звезден прах и лунни лъчи.
А ние сме толкова влюбени
и тъй отдалеч ни личи.

Все на тази, същата пряка,
все във този, същия бар
вече години съдбата
поднася ни мъничък дар.

Кръгла масичка в ъгъла,
с чаша, пълна с любов.
По-сладка.. всяка следваща глътка
във бара на име “Живот”.

А някъде музика свири.
И става по-нежна нощта.
Луната е дяволски кръгла.
И пиян от любов е света...

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Любовта на пеперудата и...

...А облаците бяха розови,
макар че изгревът все още спеше.
И вятърът ме носеше и носеше
в едничката посока – към ръцете ти.

Но ти не знаеше, не още.
И навярно мислеше, че съм жена.
И вместо кротко до прозореца,
ме чакаше на входната врата.

А аз го знаех още отначало.
Облякла бях най-пъстрите крилца.
И сякаш времето бе спряло
над твойта къщичка. Над цялата земя.

Но после изгревът над облаците се събуди.
И вятърът ме пусна лекичка до теб.
Шаферки ни бяха всички пеперуди.
(И ти бе малък, симпатичен пеперуд.)

Една измислена любовна драма

Нощта бе пълна с музика.
Нощта бе пълна със измама.
Аз до сълзи се разчувствах
от една любовна драма.

Луната беше жълта.
Луната беше цяла.
Аз бях мъничка светулка
случайно в шепите и спряла.

Звездите бяха близо.
Звездите бяха много.
Аз по женски се разплисках
на безбройни капки обич.

Помня, имаше и вятър.
Помня даже, че свистеше.
Сънувах някакъв театър
със голяма, тъжна сцена.

Нощта бе пълна с музика.
Нощта бе пълна със измама.
Аз до сълзи се разчувствах
на някаква любовна драма...

От земята до небето. И обратно

Обичам те. Оттук до края на света.
От земята до небето. И обратно.
От дъното на влюбената ми душа
и от ъгълчетата в сърцето ми, навярно
от всяка моя клетчица и фибра
извира обич. И всичко щеше да бъде наред,
ако някой някога ми беше казал, че е възможно
да съм тъй безумно влюбена във теб.
Обичам те. Със обич, от която се задъхвам.
Защото преобръщаш целия ми свят.
И самата мисъл, че те има
във живота ми, че има “нас”,
е достатъчна да чувствам твойта близост
и тя да стапя разстоянията помежду ни.
Затова и никак не е чудно,
че с тебе се разбираме дори без думи.
Обичам те. А любовта... а любовта
е неразгадаема, необяснима, непонятна.
Обичам те. Оттук до края на света.
От земята до небето. И обратно...