събота, 11 декември 2010 г.

Коледа в нашата къщичка


И ето, Зимата пристига.

И вятъра градчетата обгръща.

И зъзнат покривните керемиди.

Но е топло във нашата къща.

В ъгъла кокетничи елхата

и оглежда чудните си клонки.

Точно тази сутрин е облякла

свойта празнична и пъстра рокля,

с малки топчици, като балони,

на върха с усмихната звездичка.

От купата на масата, бонбони

любопитно-шарено надничат.

И прозорците, наметнали гирлянди

намигат на прозорците отсреща

с коледните си, трептящи лампички

(говорят си, със светлинки, за нещо).

И радиото жизнерадостно си пее,

съвсем самичко си избира песни.

А вънка Зимата вилнее ли, вилнее

(и сигурно не и е много лесно).

Но в нашта къщичка наистина е топло.

Едно такова - весело до лудост.

Имам чувството, че много скоро

плюшените ни играчки ще се разтанцуват...

петък, 26 ноември 2010 г.

Частички красота

Всяка нова обич е започвала

с пълнолуние в небето и звезди.

С танц на вятър във тополите.

С отражения на езерни липи.

Със стъпки, пишеши поезия

по тротоарите на нощни градове.

С мечти, със приказки, с фантазии,

с преплетени в едно ръце.

С разходки между късните алеи

на паркове с разцъфнали цветя.

С откраднати целувки под фенерите

на булеварди с романтична светлина.

С усмивки на случайни минувачи,

стоплени от непозната топлина.

С китарите на уличните музиканти.

И така... от вечни времена....


Всяка нова обич се е раждала

навсякъде, все същата, една.

И всяка нова обич е дарявала

света с частичка красота...

Когато нощем лягам в теб

Аз знам, че съществува онзи свят за двама,

с оранжево небе от пламнали звезди,

който призрачно към себе си те мами

и ти вървиш по омагьосаните му земи.

И откриваш там онази половинка,

която в нощите безсънни си мечтал,

която нежно от душата ти изтръгва

признанието, че си вече истински и цял.

Тогава времето застива. Пада вечност.

Притихват птиците. Забравят да летят.

Слизат ниско до земята ветровете

и вълните морски спират да шептят.

И остава само да гори небето

в безкрайно-дългата си звездна тишина,

във онзи свят, във който съвършени,

две малки половинки сгушени вървят.

.


Аз знам, че съществува. Усещам го в сърцето си,

когато е на крачка от щастие да спре...

Когато го отключват тихичко ръцете ти,

когато нощем лягам в теб...

сряда, 10 ноември 2010 г.

Една красива нощна фея

Една красива нощна фея

много дълго ми разказваше за теб...

Видяла те е да събираш лунни орхидеи

от цветните градини на заспалото небе.

Подреждал си ги бил в букет и си поръсвал

листенцата им със прозрачни пръски от вълни.

Часове наред със обич си им връзвал

ефирни панделки от бляскави звезди.

Тихичко си коленичил, после, пред морето

и си нарисувал с пръсти върху пясъка сърце.

Помолил си я, ако може, с мъничко вълшебство

само тази нощ при тебе да ме доведе.

И после си ме чакал трепетно на кея...

И целият сияел си зад лунния букет...

Една красива нощна фея

много дълго ми разказваше за теб...

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Зимна приказка (от лапландските земи)


Ще бъде зима, тиха и вълшебна,
ще затрупат преспи белия ни ден.
Ще облекат прозорците снежинкови дантели,
(Декември винаги така е пременен).
Ще води уличка до нашта къщичка
от центъра на спящия безлюден град
и дълга, криволичеща ботушена пътечка
ще оставят стъпките ни в мекичкия сняг.
Ще се завръщаме привечер, измръзнали и скрежни
със зачервени носове като на мънички деца,
ще ни се усмихват симпатично снежните човеци,
щом преминем вън край тях.
С обич ще разпалваме камината във ъгъла.
От комина ще се вие топъл дим.
А ние вътре стоплени и влюбени
часове наред пред огъня ще си седим.
На птиците единствено ще отговаряме, когато
почукат на вратата ни със тъжен зов.
Ще им трошим трохички, да не бъдат гладни.
Ще ги пуснем да си свият до камината гнездо.
И ще си живеем тъй във къщичката сгушени.
Най-пухкавият сняг градчето ни ще навали.
Една вълшебна зимна приказка
към нас пътува от лапландските земи...

сряда, 20 октомври 2010 г.

За Любовта (след милиард години време)

След милиард години време
и още толкова далечни разстояния,
дали звездите още ще ни светят
след всички счупени на две мълчания...
След хвърлените думи на обида
и плисната в лицето и отрова,
(от хората тя просто си отива
и сърцето и се пръска в изнемога),
след спомените, дето ще бледнеят,
ако изобщо още ще ги има,
защото всички стихове за нея
остават в края, само на хартия,
след умиращите в мрак планети,
след последните изстинали сълзи,
на границата с тъжната вселена
двамата със тебе ще вървим.


След милиард години време
и още толкова далечни разстояния,
Любовта, отново ще намери
в нас... изгубените свои очертания.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Два влюбени чадъра :)


Той беше син на жълти точки
и танцуваше във есенния дъжд,
лекичко подпрян на рамото
на един умислен и забързан мъж.

Тя бе червена, с пеперуди
и бели мънички цветя,
и стоеше някак непринудено
на рамото на тъничка жена.

Светофарът светна във зелено
и чадърът с белите цветя
закачи със своето червено
синия чадър в дъжда.

И внезапно точките във жълто
се влюбиха във пепруди и цветя,
а пеперудите замаяни до лудост
се влюбиха обратно в тях.

Но тази тъничка жена пресече,
свила рамене във есенния дъжд
и пое в посока по-далечна
от посоката на бързащия и умислен мъж.

А късно вечерта, два (влюбени) чадъра
се счупили случайно (а всъщност от любов).
Единият бил с точки, другият на пеперуди.
Но никой не разбрал как тъй или защо...

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Мотел "Ню Есен"

Добре дошъл в мотел "Ню Есен",
прашен Пътнико, изглеждаш уморен.
За тебе аз безплатно ще налея
чаша топъл вятър с нес.
Тука би могъл да пренощуваш
в легло от меки махагонови листа.
И вечерята е много, много вкусна
- кестени с мъгла и мед. Ела
да ти покажа също изгледа -
октомври, облаци, тополи, клен.
Тука нощите дъждят от музика.
И сънищата са оранжеви със мен.
Престоят, гарантирам, ще е песен,
решиш ли да останеш, Пътнико, до сутринта.
Добре дошъл в мотел "Ню Есен
- кадифен уют в канелената тишина".

сряда, 29 септември 2010 г.

Любовна история в Париж 2

Звезди огряват тихо
нощното небе над Сена.
Едно момиче си отива.
И този път е за последно.

По изпепелените мостове на мечтите и
остават тъжни спомени от вчера,
когато Той блестеше във очите и,
когато Тя бе жива във сърцето му...

Сега е минало. Тя вече знае...
войнишката любов бе просто служба.
Той бе войник. И бе предател.
На светлата и вяра, и на святите и чувства.

Сега Париж изглежда празен.
Сега дърветата присвиват клони.
Сега разплаканите улици и булеварди,
приютяват ехото на дългото му “сбогом”.

И само арката на декемврийската им среща
помни триумфално първата целувка
на влюбените устни, обещаващи си нежност.
Кому ли беше, всъщност, нужна...

************************************************

Едно момиче тази вечер се разделя
с една любов, небляскава и некрасива.
Париж не бе градът за нея,
напук на всичките му бляскави витрини...

И все пак в нощното небе над Сена
звездите още греят тихо...
И макар да е печално безнадеждна,
нощта е някак пагубно красива...
.
.
.
.

Песничка за Лека нощ

Тихо е, много е тихо,
заспивай, моя Обич, сега.
И не питай, не питай звездите
защо е устроен така
този свят. И е пълен със болка,
и толкова много тъга
като вятър нахлува в прозорците,
на къщите, зад спящите стъкла,
и не питай, не питай луната
тя има ли несбъднати мечти,
познава ли вкуса на самотата,
плакала ли е със истински сълзи...

Те какво да ти кажат... не знаят,
как да знаят? Те не болят.
От високо по-лесно мечтаят,
по-хубав изглежда светът...
Но заспивай, заспивай, заспивай,
моя тиха Обич, сега,
всичко страшно аз ще изтрия,
ти знаеш, ти знаеш това...
Ето, постилам пътечка с усмивки,
(нека вънка светът да е лош),
заспиваш ли вече, моя Обич, заспиваш...
Сладък сън... лека нощ... лека нощ...

понеделник, 13 септември 2010 г.

Понякога болиш... от нежност

Понякога болиш от нежност
в моя, недокосвал нежност, свят.
А аз не знаех, че мъжете
от нежност могат да болят.
Ако можеше да видиш през очите ми
ти щеше сам да разбереш,
че е страшно мило да си романтичен
(благодаря ти, че си романтичен с мен).
Ти щеше сам да знаеш,
че си слънцето на моята вселена,
едничката причина да мечтая
и едничката причина да живея.
Понякога (аз зная) плачеш.
И тъгата ти е адски покъртителна.
И адски много ме разплаква,
но... благодаря ти, че си толкова чувствителен.
И ако можеше да видиш през очите ми
ти щеше сам да разбереш,
че си най-красивото ми влюбване
(безпаметно съм влюбена във теб).
Защото ти...
понякога болиш от нежност
в моя, недокосвал нежност, свят.
А аз наистина не знаех, че мъжете
от нежност могат да болят...

сряда, 25 август 2010 г.

...И когато август неизбежно си отиде...

...И когато август неизбежно си отиде
и отстъпи свойто място на септември,
и нюансите на пъстро лято във очите ти
се размият във нюансите на идващата есен,
и бъде бегъл спомен слънцето,
скалите, гларусите, пясъкът на плажа,
а ти останеш сам и тъжен,
дете на лятото... аз зная... зная...
за една душа на птица като твоята,
и за едно сърце, мечтало под звездите,
за криле, танцували безпаметно във полет,
в тихата прегръдка и с целувката на бриза,
аз зная, зная... не е лесно
да кажеш просто "Сбогом, лято"
и "Добър вечер, хладна есен",
когато есен ти не чакаш,
когато всички други птици
с ятата си отлитат някъде на юг,
и само ти не би заминал,
понеже твоята любов е тук...

Когато август неизбежно си отиде
и отстъпи свойто място на септември,
ти повикай лятното ми име...
Аз нося слънцето за теб... във шепи...

петък, 6 август 2010 г.

Добър вечер, Август

Добър вечер, Август. Добър вечер.
С ухание на лято, пясък и море...
Като хубав сън и като полъх нежен,
топъл и невинен спря до мен.
Добър вечер, Август. Добър вечер.
С тихи нощи, с мирис на жасмин...
Ти разпръсна облаците из небето,
ти разпали милиардите звезди.
Добър вечер, Август. Добър вечер.
В този миг... ми се говори за любов.
Аз срещнах своята и цяла вечност
искам да съм с него. Не просто до живот.
Добър вечер, Август. Добър вечер.
Той е страшно мил и слънчев мъж.
Добър вечер, Август. Лека вечер.
(И никога не ми го скривай със сълзи
... или дъжд).

четвъртък, 5 август 2010 г.

В една от тези чудни вечери...

В една от тези чудни вечери,
когато тихичко до тебе спирам,
а август е горещ и призрачен и нежен
и въздухът му леко от любов вибрира,
една червена роза в топлите ти шепи
се пробужда бавно, срамежливо се разлиства,
докато скалите с приглушен, но галещ шепот
свойте уморени гларуси приспиват.
Тогава облаците заприличват на завивки,
сгушили под меките си облачни дантели
милиарди жълти точици - звездите,
и стават пъстри - жълто-бели.
В една от тези чудни вечери,
очите ти се пълнят чак догоре със морета,
когато ненатрапчиво, но гъделичкащо усетиш
по дланите си да танцуват моите листенца.

В една от тези чудни вечери
потънала в безвремие, забравила за всичко,
разлистена притихвам в топлите ти шепи
...и помня само колко те обичам...

петък, 30 юли 2010 г.

Пианото е тук... (И е хубаво така)

Пианото е тук. Проблясват в тишината
като мънички кристали, звук след звук.
Всичко ще отмине. Ние сме мечтатели.
Просто чуй... пианото е тук...

Потеглят влакове. Потеглят пътници.
Писма и куфари, илюзии, мечти.
Отиват си завинаги. Завинаги изгубени.
Несбъднати, и тъжни, разпилени и сами...

И всички изгреви безпаметно залязват.
Избухват и умират във вселената звезди.
Във воалите на здрача бавно гаснат
взривените от недокоснатост човешки самоти...

Но всичко ще отмине... Ние сме мечтатели.
Пианото ще излекува всяка болка и тъга.
Слети във едно, сега сърцата ни
мечтаят тихо. И е хубаво така...

понеделник, 26 юли 2010 г.

...обичам те...

Моят свят е твърде момичешки.
Твоят - твърде момчешки.
Понякога не се разбираме.
И наивно грешим. По човешки.

Понякога мълчанието ни ранява.
И от думите понякога боли.
Понякога по-лесно е да бягаме...
Всеки в своя свят... нали...

По-често, обаче, си липсваме.
По-често, не можем разделени да спим.
По-често, само за да се достигнем,
сме готови цялата земя да извървим.

И винаги, винаги се обичаме.
И винаги си прощаваме. По човешки.
В моя свят, до болка, момичешки.
В твоя свят, до болка, момчешки...

...обичам те...

понеделник, 19 юли 2010 г.

Момичето със ореоли от мечти

На моята мила Дени, която днес пораства с още мъничко :)
Честит рожден деееееееееееееееен :)))
.
.
.
Тя беше първото момиче на луната.
И първа тя звездите покори.
Нарекоха я първообраза на светлината.
Момичето със ореоли от мечти.

Тя първа подреди планетите
и първа, орбитите им преначерта.
Остави лунни стъпки по пътеките.
По тях безшумна да премине любовта.

И първа тя разбра, че е Вселена.
И първа тя сърцето му превзе.
От тихата му болка пи... стаена.
Тъгата му попи с най-нежните ръце.

И после стана негова Единствена.
И тя самата се превърна във звезда.
От всичките звезди - най-приказна,
най-ярка и красива беше тя.

********************************
След нея много други
поемаха по лунната пътека.
Но тъй и никога не я достигнаха.
Тя беше първа. И... последна.
.
.
А това е пак за нея, но писано преди няколко години :)
.
.
Защото сме две...

При мене идваш босонога,
с преплетени в косите ти лъчи,
със поглед излекуван от тревоги,
с блясък във бадемовите ти очи.

До мене тихичко присядаш,
изящна като утринна роса,
ръката си във моята поставяш
и даряваш ме със морска топлина.

И двете с тебе се пренасяме
в един различен светъл свят
и неусетно тихо се унасяме,
в мечтите си със розов цвят.

И плуваме в безбрежното море
като делфини - чисти и свободолюбиви,
и сме единствени под синьото небе,
и сме русалки, феи, самодиви...

И през лунни нощи греем,
сред фини облаци и парещи звезди,
и галещ вятърът ни вее,
морето във нозете ни шепти.

Но ето, че изплува сънена зора,
и мързеливо се протяга като мъничко дете.
Време е и ние да се върнем във реалността.
Отваряме очи... щастливи, защото сме две.

петък, 16 юли 2010 г.

Когато момичетата плачат...

Във полунощ, когато тихо гаснат
на небето хиляди умиращи звезди,
последните акорди на едно пиано
прозвучават много тъжно. И боли.

В такава нощ момичетата плачат
и заравят своите несбъднати мечти.
Във облачни воали се завива здрачът
и ранен заспива. И... боли.

В такава нощ... Пазете се, момчета!
От сълзи. От акорди. От умиращи звезди.
Не се обръщайте. Не ги усещайте...
Защото ще сте други. И може да боли...

Посветено на и вдъхновено от
http://caribiana.blogspot.com/2010/07/blog-post_15.html и
http://www.stihovebg.com/Poeziya/Druga-poeziya/protivorechiya/111764.html

сряда, 14 юли 2010 г.

"И аз..."

“Никой друг не те обича,
тъй както те обичам аз”
прошепна ти едно момиче
с мил и нежен глас.

Погали с устни твойте устни,
сви ръката си във твоята ръка.
После тихичко до тебе се отпусна
и кротко на гърдите ти заспа.

Ако го обичаш, както те обича,
с мил и нежен глас
прошепни на спящото момиче,
прошепни му простичко... "И аз..."

сряда, 7 юли 2010 г.

Когато спре до теб. И просто те целуне

По здрач, когато вечерта
се спусне призрачна и боса
над чудно-тихата земя
и я покрие с тъмната си рокля,
над морските вълни изплува
гордата осанка на луната.
Магично е, наистина магично
да си влюбена в такова лято.
Да усещаш бриза по лицето си,
като устните му галещ, топъл
и докосването леко на ръцете му
по голите ти рамене, от обич.
Да ти напомня неговия шепот
шепотът на нощното море,
понеже ти се струва нежно,
а той е много нежен с теб.
И под тънкия воал на вечерта
за любовта му на звездите да разкажеш.
О, нека после да заспи светът.
Ти няма да заспиш, понеже ще мечтаеш.

И даже ще забравиш, колко дълго време
е минало, откакто в нощите си будна...
Когато Той прекрачи Tвоята вселена
и спре до теб. И просто те целуне...

петък, 25 юни 2010 г.

От песента на гларуса

Една земя, притихнала от обич.
Едно безоблачно и слънчево небе.
Да бъда лодка. Ти да бъдеш кораб.
Любовта ни да е тиха. И безветрена като море.

Къс от вечност, в който ти да ме преплуваш.
Къс от вечност още, за да те преплувам аз.
В прегръдките си нежно, полунощно да се губим.
И предизгревно да се намираме в прегръдките си пак.

Последната целувка, в края, да ни слее,
следзалезно в морето. И да се стопим.
Крайбрежен гларус над вълните му да пее.
И от песента му после, пак да се родим.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

Аз не бих могла... Ти можеш ли...

Не бих могла да спра да те обичам.
Без любов за теб сърцето ми
не би било сърце. То би отричало
най-истинските истини. Ръцете ми
не биха галили, след теб, цветята.
Очите ми не биха виждали
звездите, слънцето, луната.
За красотата ослепяли биха...

То би било като морето,
сбогувало се с хоризонт и бряг.
Като изгубен кораб под небето
в безлунна нощ, без пристан и без фар.
То би било като онези птици,
така и никога не свиващи гнездо,
бездомни, безпосочни и безкрили.
И изобщо всъщност то не би било....

Едно безкрайно влюбено във теб момиче,
по небето ти със звезден маркер пише:

“Не бих могла да спра да те обичам.
Ти можеш ли да спреш... да дишаш?”

сряда, 9 юни 2010 г.

... Обичай само мен...

Привечер. Денят се стапя
в пяната на морските вълни.
Над морето залезът се отразява
в твоите мечтателни очи.
Стъпките ми следват стъпките ти,
запечатани по пясъчния бряг.
Вълните бавно се отдръпват
и бавно към брега прииждат пак.
Скалите над водата гордо
протягат остри върхове.
И късни чайки неуморно
над тях танцуват със криле.

Миг преди да избледнее
този залез пурпурно-червен,
се стапям в дланите ти нежна.
... Обичай само мен...

понеделник, 7 юни 2010 г.

Топъл юнски вятър

Вятърът се влюби във косите ми
и аз ги пуснах до земята.
Тополите с листата си въздишаха.
Тревите тихичко припяваха.
Пеперудите се къпеха в росата.
Площадите заспиваха под слънцето.
На любов ухаеха цветята.
И грееха прозорците на къщите.

И моретата се сляха със реките.
И бреговете се целуваха със страст.
И чайките в синхрон прелитаха
между скалите. И далеч над тях.
И звездите нощем засияваха,
разпръснати по цялото небе.
И луната разпиляваше и разпиляваше
лунен прах. Като сатен.

А аз... а аз танцувах...
Косите ми помитаха земята...
Ненадейно в мен се беше влюбил
Ти – мой топъл юнски вятър...

понеделник, 17 май 2010 г.

В най-сивата и неделя...

Тя ще слезе на гарата точно в 6 сутринта.
Ще носи куфар, пълен с надежда.
Ще премине незабелязано през шумната тълпа.
После по ескалатора. Все нагоре. Ще се огледа

плахо и ще повика такси
само с поглед. (Тя не иска да говори.
Тя пази ревностно свойте мечти
от чуждия свят на чуждите хора).

Тя ще посочи само с ръка
тихата уличка, на която ще слезе.
После ще преджапа боса в дъжда.
Ще остави аромат на пролет и лалета.

Тя ще стигне във 8 до мечтания вход
на онази приказна, мъничка къща.
(Тя е оставила своето минало назад.
И никога няма към него да се завръща).

Тя ще затвори очи. Ще си поеме дъх.
С несигурна ръка ще натисне звънеца.
Той ще и отвори. Най-истинският мъж.
Измислен от нея. В най-сивата и неделя...

събота, 15 май 2010 г.

Събота. Три следобед

Днес е събота. Мрачна, дъждовна.
Три следобед. Пия кафе.
Нищо интересно. Нищо ново.
Просто ден. Като всеки друг ден.
Мълчи телвизорът. И старото радио.
Вчерашен вестник на масата спи.
Прогноза за времето на последната страница:
възможен е вятър. Дъжд. И мъгли.
През прозореца улици. Дървета. И хора.
Тротоари. Чадъри. Коли.
Сгради. Светофари. И локви.
Ден без сензации. Събития. Новини.

Просто е събота. Скучна и дълга.
Три следобед. Пия кафе.
Празно е. Тихо е. Липсваш ми.
Телефонът да звънне. Поне...

петък, 14 май 2010 г.

Аз искам да бъдем... щастливи

Аз съм тъжно момиче.
Ти си тъжно момче.
Ако тъжно така се обичаме,
ще бъде тъжно нашето дете.

Ако аз по малко се усмихвам,
ако по малко се усмихваш и ти,
ако по малко така се усмихваме,
то ще има по малко усмихнати дни.

Но ако аз съм синьо момиче,
ако ти си синьо момче,
ако в синьо така се обичаме,
може да му построим небе.

И ако аз съм слънчево момиче,
и ако слънчево момче си ти,
и ако слънчево тъй се обичаме,
можем да му нарисуваме лъчи.

И ако аз съм нощно момиче,
ако нощно момче си и ти,
и ако нощно така се обичаме,
можем да му сваляме звезди.

Аз искам да бъде щастливо
нашето малко дете.
И искам да бъда щастливо момиче.
И искам ти да си щастливо момче.
(Тази нощ сънувах, че си имаме бебенце :) Момченце.)

вторник, 11 май 2010 г.

Вселенна

Ти си мъжът, който обичам,
и този, в когото съм влюбена.
И този, на когото приличам,
когато ме мечтае – пълнолунена.
Ти си този, с когото се будя,
след дългите, вятърни нощи,
и този, в когото се губя
с мисъл за още и още...
Ти си този, който отключва
деня ми със нежна целувка.
И този, който заключва
света ми във ръцете си (ако поиска).
Ти си този, който изгрява
по устните ми – слънчева усмивка
и този, дето ме стопява
в прегръдката на своята въздишка.
И си този, който ме прави
безкрайно добра, съвършена.
С когото съм истински цяла,
до болка себе си. Вселенна...

понеделник, 10 май 2010 г.

Тайните на Нощта

Нощта е звездна, тиха и красива.
Нощ на сънища, магии и мечти.
Затвориш ли за миг очите си... заспиваш...
Нощта във свойте тайни ще те посвети.

Разпуснала воали, чувствена и пълнолунна,
ще танцува дълго, валсово със теб.
Ще се спуска над морето. После ще изплува.
Ще бъде близо. И едновременно далеч...

И ще те носи бавно, леко над земята.
И ще те люлее като вятър в нежен полусън.
По меките и устни ще се стича тишината,
стопен на капчици камбанен звън...

И притихнал на гърдите и, сред сладкото ухание,
на кожата и, неизбежно е, ще разбереш,
че ти си безвъзвратно влюбен във Нощта и
...тя е безвъзвратно влюбена във теб....

Призори Нощта ще си отиде... много тиха.
И по нотките на моя нежен глас,
като молитва шепнещ твойто име,
ти ще разбереш... Нощта съм аз...

сряда, 5 май 2010 г.

Пожелавам си да си пожелаеш...

Пожелай си ме и аз ще ти се сбъдна
- полусън или полужена.
Между полунощ и полусъмване
пожелай си ме на падаща звезда.

Пожелай си ме на мигла под окото,
на свещичка от рождения ти ден.
На номер девет (той е облак!),
пожелай си, пожелай си мен.

Пожелай си ме на приказка или картинка,
на стихче, песен или филм.
На долетяло пухче, на намерена стотинка,
на глас или наум.

Пожелай си ме, когато съм далече,
или пък дори и да не съм.
Пожелай си ме и аз ще ти се сбъдна
- полужена или пък полусън.

понеделник, 26 април 2010 г.

Лека нощ

Някой свири забравена песничка.
Някой пее тихо в нощта.
Някой мечтае някак унесено.
Някой събира в шепи дъжда.
Някой продава пъстри чадъри.
Някой с вятъра гони листа.
Някой говори с късните гълъби.
Някой постила на врабците гнезда.
Някой пуска над площада балони.
Някой раздава за усмивка цветя.
Някой шепти. Някой говори.
И всичко е просто... някак така.
Някой намира последната гара.
Някой изпраща последния влак.
Някой припалва със спомен цигара.
Някой съблича черния мрак.
Някой си тръгва. Някой се връща.
Някой изсипва над земята любов.
Някой някого в душата си прегръща.
И му пише стих. И... лека нощ...

Не стигат думите...

Усещам те толкова близък.
С тихи стъпки прекосяваш душата ми.
До ехото на последния писък.
До щастието след болката. И оттатък...

И в лунността на влюбени вечери,
и в нощи, напоени със сладост,
като спомен, долетял отдалече,
ухаеш в косите на моята младост.

И си топъл като дъх и дихание.
И си нежен и адски... любовен.
Да те опиша... да те разкажа...
Не стигат думите... не мога...

сряда, 21 април 2010 г.

Листът под мастилото ми...

От много време съм разсеяна.
Пропускам слънцето и дъждовете.
Не следя прогнозата за времето,
посоката и силата на ветровете.

От много време ми е леко
под крилете. И в душата.
Досущ като летеж в небето
усещам ходенето по земята.

От много време ми е песенно.
И цветно, пъстро, пеперудено.

Листът под мастилото ми се разнежи.
Но ще ти напиша за последно... че съм влюбена.

сряда, 7 април 2010 г.

Аз повече обичам залези...

Аз повече обичам залези
пред изгреви, макар да са красиви.
И вЕчерните часове погалили
денят, когато си отива.

И повече обичам улици,
градинки, паркове и булеварди,
когато са останали безшумни.
И по пейки - празните площади.

И повече обичам здрача,
нощта, звездите и луната,
пред слънчевото утро и росата
в сънените чашки на цветята.

Защото...
щом със изгрева до тебе се събудя,
аз зная – трябва да си тръгна.
Но обагри ли се залезът във пеперуди,
идва час при тебе пак да се завърна...

вторник, 6 април 2010 г.

Душите ни – два бряга...

Душите ни – два бряга се събират
в края на едно забравено море.
Там вълните с времето отмиват
следи от болки, сълзи, страхове...

Там скалите се превръщат вечер
във едничък техен таен дом.
Понякога от много отдалече
долита птичи крясък. Или стон.

Там звездите тихо греят
нощ след нощ. И звезден прах
понякога се ръси леко от небето
над душите ни. И бряг до бряг

заспиват топли, влюбени и чисти
в края на едно забравено море,
до онзи ден, във който ще осъмнат
пречистени от минало и спомени. С криле...

четвъртък, 1 април 2010 г.

А понякога е всъщност... винаги

Понякога те чувствам като вятъра,
облъхващ топлите ми рамене.
Понякога за мен си лятото.
С разхлаждащите летни дъждове.

Понякога си аромата на нощта ми,
пръскащ нежност и жасмин.
Понякога си сън в съня ми.
И сънят ми е красиво-син.

Понякога си слънчевото утро,
галещ сънените ми страни.
Понякога си мекото на устните ми.
И усмихнатото в моите очи.

Понякога те чувствам като плача
на някой тъжен, романтичен филм.
Понякога си целият в сълзата ми
и във тъгата ми... И пак сладниш.

Понякога си тихата ми болка,
без която няма да съм аз.
Понякога си моя изнемога.
Моят крясък, шепот... глас.

Понякога те чувствам в себе си.
Понякога владееш моите мечти.
Понякога си във душата и сърцето ми.
А понякога е всъщност... винаги...

сряда, 31 март 2010 г.

Моята вселена

Не ме помни като момичето,
белязало душата ти с безумната си ревност.
Понеже аз до болка те обичам.
Понеже и до болка ти си ми потребен.

И ако съм превърнала във прах
и ако съм превърнала във пепел
сенките на миналото, спомените ти и всичко...
И ако съм отричала прорязващата, тиха нежност
на устните и дланите, които си обичал...

И ако често, скрита в тъмното на здрача,
(а много често скрита във ръцете ти)
в несвършващите нощи, дълго плача
от тъжното, изгарящо душата и сърцето ми,

то е понеже до болка те обичам.
И понеже до болка ти си ми потребен.
Ти просто си се превърнал в моето “всичко”.
Ти просто си цялата... моя вселена.

Една ръка (По осем)

Осем небета, осем пълнолуния,
осем звезди и осем слънца.
Осем тихи любовни безумия.
Осем вълшебства. И една...

Осем шепота, осем целувки,
осем копнежа, осем чудеса.
Осем стъпки, любовно танцуващи.
Осем тайни. И една...

...(моята) влюбена, нежна ръка,
с магия създаваща всичко по осем,
сладостно пръска обич в нощта.
И по лицето със пръсти едва те докосва...

понеделник, 29 март 2010 г.

Понеже няма думи...

За първи път ще наруша съдържанието на този блог и ще вместя нещо, което ми се иска да изкрещя... не че някой, който може да направи нещо по въпроса, би чул и реагирал... а именно държавата, в която закони просто няма... Но затова пък жестокост... колкото искаш...

http://bgpetition.com/zashtita-zhivotni/index.html

http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2872971

...очите на това същество говорят повече от всичко.... бих искала някой да го гушне и никога, никога, никога да не го пусне от ръцете си...

Този свят е адски грешен.
От жестокост въздухът горчи.
Безумно много човеци...
Безумно малко... души.

Една душичка, кучешка, живее
зад най-нещастните, на този свят, очи.
И все пак някой я обича. Тя ще оцелее.
Дали след болката и... нещо ще се промени...

понеделник, 22 март 2010 г.

Ако поискам...

Ако поискам да съм волна като птиците,
ако поискам да съм като тях с криле,
ако плахо някога попитам
ще ми бъдат ли очите ти небе,

ако поискам да се разпилея като пясък
да летя над морските вълни,
разпръсната от летен вятър,
ще ми бъдат ли очите ти море?

Ако поискам да съм диво цвете,
с красиви, деликатни цветове,
червена, макова и нежна,
ще ми бъдат ли очите ти поле?

А ако поискам просто да съм твоя,
безнадеждна в своята любов...
Ако се стопя в сълзичка обич,
ще ми бъдат ли очите ти последен дом?

Целувка със малинов дъх

От малиново-червеното море на залеза
изплувам призрачно-красива.
С разпуснатите си коси погалвам
дланите ти. После си отивам.

От кожата ти лъха аромата ми.
Ухание на залез и жена.
Малиново-червена е нощта ти.
Заспиваш под последната звезда.

И се будиш призори от мисълта си
за спомен нежен, като мъх.
С отпечатък от червило върху устните си.
И целувка със малинов дъх.

петък, 19 март 2010 г.

Душа... Сърце

Небето е в очите ти. Очите ти са залези.
Залезите са дълбоки, колкото море.
Потъвам в тях. Потъвам бавно.
Потъвам цялата... душа, сърце...

Очите ти морета. Моретата от залези.
Залезите необятни, колкото небе.
Политам в тях. Политам бавно.
Политам цялата... Душа... Сърце...

сряда, 17 март 2010 г.

По пътищата към себе си... или Мечтите се сбъдват... понякога късно

Поемам към себе си по дълги пътеки
на минало, пепел от болка и спомен.
Поемам сега. Сега за последно
по пътя на дълго, разплакано “Сбогом”.
Изтривам сълзите му, останали в мене.
Заличавам размитите, неясни следи.
И мисля си “След всичкото минало време
все по-малко, “Сбогом”, от тебе боли.”
Продължавам нататък. Назад, по-назад.
Търся се да се открия. Себе си.
Коя съм? Каква съм? Каква съм била?
Обречена ли е душата ми да носи белези?
Къде е краят и къде началото?
Къде мечтите се превръщат във химера?
Къде започнала съм и къде съм спряла
отчаяните опити, Любов, да те намеря...
И не е ли всичко просто измислица -
моят свят и моята вселена,
които аз самата съм измислила,
обсебена от нуждата да бъда споделена.
Още малко нататък. Още мъничко само...
Виждам се малка. Щастлива. Усмихната.
Първата мечта... и най-голямата...
Да бъда нечия. Да съм обичана.

Това е всичко. Повече от всичко.
Не напразно, Минало, си ме боляло.
Мечтала съм да Го обичам. Той да ме обича.
Мечтата ми е сбъдната. Макар и закъсняла.

Аз някой ден сама ще му призная...

Той обича птиците. И полета им.
Крилете им. И порива за свободата.
Мечтае да е като тях. По спомени
летял е над земята. Някога.

Той слуша морето. Привечер.
Вълните се разбиват във душата му.
Неясният им шепот той разбира.
Бил ли е море? Навярно. Някога.

Той гледа залезите. От скалите.
Как бавно слънцето залязва.
Става тъжен. И притихва.
И си спомня. Бил е залез. Някога.

Сега какъв е... Той едва ли знае.
Прегърнала мечтите му, го водя към безкрая.
Вселена е сега. О, нека да мечтае.
Аз някой ден сама ще му призная...

вторник, 16 март 2010 г.

И пръстите ми... върху твоето лице...

Нежна е нощта. И нежна е луната.
И нежни пръстите ти върху моето лице.
Нежни са звездите. Нежна тишината.
Нежни са чаршафите. Под мен. Под теб.

Тиха нежност. Бяла нежност.
Нежност разпиляна. Нежност като дъх.
На роза нежност. Нежност измечтана.
Безбрежна нежност. Нежност като сън.

Моя нежност. Нежност твоя.
Нежност на обляно в светлина море.
На воали нежност. Нежност като обич.

И пръстите ми нежни... върху твоето лице...

понеделник, 15 март 2010 г.

Хипноза за обич

Покрий със длан очите ми...
Кажи ми, че до болка ме обичаш.
Кажи ми, че си влюбен във косите ми.
Не искаш и не можеш да отричаш...
Любовта ми те обсебва. И владее
душата ти. Сърцето ти. И всичко.
Очите ти безмълвно следват
моята загадъчна мистичност.
Във полунощ луната ще изгрее.
Пълнолунно вълци ще завият.
Ще танцувам боса. И копнежна...
Земята под краката ти ще се завие.
Ще се събудиш с изгрева в ръцете ми.
Непомнещ. Несъзнаващ. Но обичащ.
Ще носиш любовта ми във сърцето си.
И любов единствено ще виждаш.

Не искаш и не можеш да отричаш...
Кажи ми, че си влюбен във косите ми.
Кажи ми, че до болка ме обичаш...
Покрий със длан очите ми...

петък, 12 март 2010 г.

Далече, далече от големите човеци

Ти си малко вълшебно човече.
Аз съм твоята малка човечка.
С тебе живеем далече, далече,
много далече от големите човеци.

Нашата къщичка е с малки прозорци,
с малка вратичка и малка камина.
Малки макове и лалета и рози
цъфтят във нашата малка градина.

И с мъничка лодка нощем отплуваме
сред морето от малки и жълти звезди.
Срещаме мънички весели кораби,
натоварени с усмихнати малки луни.

И всичко е толкова, толкова малко
в нашата малка далечна вселена.
С мънички стъпки чертаем безкрая
на нашето малко, любовно безвремие...

Ти си малко вълшебно човече.
Аз съм твоята малка човечка.
С тебе живеем далече, далече,
много далече от големите човеци...

вторник, 9 март 2010 г.

Молитвата си тихо произнасям...

...И зная, че понякога съм лоша
с най-близкия в сърцето ми човек.
Лутаща се в свойта безпосочност,
преследвана от демони и страхове,
душата ми пронизващо ранява
неговата страшна добрина.
(А няма по-голямо
престъпление към него от това.)

И може би е женската ми същност
и онази непонятност - гордостта
проклетницата, дето хвърля
и забива във сърцето му кама.

Коя съм днес... Каква съм...
Изправена пред страшния си съд,
молитвата си тихо произнасям
за прошката на най-добрия мъж.

петък, 19 февруари 2010 г.

Тиха любов

Не говори, моя Обич, тъй нежна,
всеки шепот между ни е грях.
Звездите рисуват копнежи
и ние се губим сред тях.

И ние се губим сред музика.
Тихо припяват лунни лъчи
и свирят на вятърни струни.
Моя Обич, тъй нежна, мълчи.

Бездиханно от трепет небето,
потъва във бляскав разкош.
Моя Обич, тъй нежна, със тебе
правим неистово-тиха... любов...

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Едно докосване

Едно докосване, по-нежно
от полъх от крила на пеперуди
поражда топлото усещане,
че с теб не сме си чужди.

Че с тебе си принадлежим отдавна,
един на друг в душите си живеем.
Едно докосване ни трябва
устните си от любов да слеем.

Едно докосване... не зная
по-интимно чувство. Само...
докосване, граничещо с безкрая
е погледът ти върху голото ми рамо...

сряда, 17 февруари 2010 г.

Бар “Живот”

В крайпътния бар на живота,
на първата пряка след полунощ,
отпиваме двамата с Него
от чашата, пълна с любов.

Вънка нощта се гримира
- звезден прах и лунни лъчи.
А ние сме толкова влюбени
и тъй отдалеч ни личи.

Все на тази, същата пряка,
все във този, същия бар
вече години съдбата
поднася ни мъничък дар.

Кръгла масичка в ъгъла,
с чаша, пълна с любов.
По-сладка.. всяка следваща глътка
във бара на име “Живот”.

А някъде музика свири.
И става по-нежна нощта.
Луната е дяволски кръгла.
И пиян от любов е света...

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Любовта на пеперудата и...

...А облаците бяха розови,
макар че изгревът все още спеше.
И вятърът ме носеше и носеше
в едничката посока – към ръцете ти.

Но ти не знаеше, не още.
И навярно мислеше, че съм жена.
И вместо кротко до прозореца,
ме чакаше на входната врата.

А аз го знаех още отначало.
Облякла бях най-пъстрите крилца.
И сякаш времето бе спряло
над твойта къщичка. Над цялата земя.

Но после изгревът над облаците се събуди.
И вятърът ме пусна лекичка до теб.
Шаферки ни бяха всички пеперуди.
(И ти бе малък, симпатичен пеперуд.)

Една измислена любовна драма

Нощта бе пълна с музика.
Нощта бе пълна със измама.
Аз до сълзи се разчувствах
от една любовна драма.

Луната беше жълта.
Луната беше цяла.
Аз бях мъничка светулка
случайно в шепите и спряла.

Звездите бяха близо.
Звездите бяха много.
Аз по женски се разплисках
на безбройни капки обич.

Помня, имаше и вятър.
Помня даже, че свистеше.
Сънувах някакъв театър
със голяма, тъжна сцена.

Нощта бе пълна с музика.
Нощта бе пълна със измама.
Аз до сълзи се разчувствах
на някаква любовна драма...

От земята до небето. И обратно

Обичам те. Оттук до края на света.
От земята до небето. И обратно.
От дъното на влюбената ми душа
и от ъгълчетата в сърцето ми, навярно
от всяка моя клетчица и фибра
извира обич. И всичко щеше да бъде наред,
ако някой някога ми беше казал, че е възможно
да съм тъй безумно влюбена във теб.
Обичам те. Със обич, от която се задъхвам.
Защото преобръщаш целия ми свят.
И самата мисъл, че те има
във живота ми, че има “нас”,
е достатъчна да чувствам твойта близост
и тя да стапя разстоянията помежду ни.
Затова и никак не е чудно,
че с тебе се разбираме дори без думи.
Обичам те. А любовта... а любовта
е неразгадаема, необяснима, непонятна.
Обичам те. Оттук до края на света.
От земята до небето. И обратно...

четвъртък, 28 януари 2010 г.

За малкия кораб с бели платна, за мен (защото съм лодка, а понякога и жена)

Ако ти... ако ти се превърнеш
в малък кораб със бели платна,
и далече, далече отплуваш
от моята обич сега,
ще се престоря на мъничка лодка.
С вълните в едно ще се слея.
И малка и тъжна, самотна
ще те чакам дълго на кея.
Всяка сутрин добри, морски гларуси
ще размахват над мене криле.
Ще ми бъдат първи приятели.
И с мен ще те чакат и те.
Ще им разказвам за малкия кораб,
малкия кораб със бели платна.
И те (по-мили от хора)
знам, все някога, ще разберат
защо съм мъничка лодка.
Защо като вълните не пея.
И защо вече толкова нощи
чакам самичка на кея...

Но ще дойде ден (това също го зная)
малкият кораб със бели платна,
преплувал моретата, ще пожелае
да се завърне при мен, у дома.
Тогава звездите ще се разпалят
сякаш с магия, една по една.
А от кея, една мъничка лодка
ще помахва (със измислени гребла).

Тогава, някое слънчево утро
ти ще стигнеш най-накрая до мен.
С малкия си корабен нос ще ме целунеш.
И ще ме погалиш със платна, смутен.

Аз зная, че така ще се случи...
(Защото съм лодка, а понякога жена)

Ако ти... ако ти се превърнеш
в малък кораб със бели платна,
и далече, далече отплуваш
от моята обич сега....

Щастие

Ти си най-добрият ми приятел.
Моята неистова любов.
По-красив от летен залез.
И от всеки изгрев нов.

Ти си моя нежна мисъл.
И прозрачен, топъл дъжд.
Казвала ли съм ти, че си ми единствен?
Най-обичаният мъж...

Ти си моята усмивка.
И светът ми с теб е съвършен.
Не ми е нужно друго... нищо.
Ти си само щастие. За мен...

В тези дълги нощи

Дъждът вали по раменете ми...
Как искам да се сгуша в топлите ти длани.
Как искам да притихнеш кротко в мене
и шепотно да те помоля... да останеш...

Дъждът вали по раменете ми...
Как искам да целувам меките ти устни.
Как искам да усетиш пулса на сърцето ми.
И после по лицето ти с дъха си да рисувам...

Дъждът вали, вали по раменете ми...
Не тръгвай, не, не тръгвай още.
Звездите да разпаля през облаците на небето...
Да осветяват стъпките ти в тези дълги нощи...

вторник, 26 януари 2010 г.

Една-единствена... Любов

Да бъда лунен лъч във сините ти нощи,
в които не заспиваш и мечтаеш с часове...
Да бъда твоето единствено момиче. И още...
да бъда всеки миг със теб.

Да бъда в нежните ти мисли сутрин,
с които да подслаждаш първото кафе.
И също... да съм малка жълта пеперуда,
кръжаща между двете ти ръце.

Бих искала... И искам още
да прошепна във ухото ти "Любов,
една-единствена си в този,
в миналия и във следващия ми живот."

петък, 22 януари 2010 г.

Замъкът на тишината


След всеки фалш по мъничко умирах
в грижовните обятия на Самотата.
Едничка тя не спираше да ме прибира
във своя замък – замъкът на тишината.

Едничка тя лекуваше душата ми
след болката и раните, оставени по нея.
И в този замък – замъкът на тишината
открих, че всъщност... съм принцеса.

Открих, че имам право да си те мечтая.
И че ти не си ни странник, нито рицар.
И в този замък – замъкът на тишината
очаквах теб... да бъдеш Принца....

...на живота ми. И на мечтите ми. Да бъдеш
онзи повелител на сърцето ми,
който ще затвори с гръм вратите
и замъка на тишината ще превърне в пепел.

Защото няма да е вече нужен.
И след всички измълчани нощи
ще са ми нужни много нежни думи,
за да ти говоря... просто за да ти говоря...

*************************************************

След всеки фалш по мъничко умирах
в грижовните обятия на Самотата.
Замъкът на тишината бе моята обител.
...Така и никога не спрях да те мечтая...

Прозрачна капка дъжд (или Последната негова сълза)

Преди да срещна точно онзи мъж,
който се превърна в мое всичко,
аз бях прозрачна капка дъжд,
която никога не бе обичала.

(Изключвам минали фалшиви обичи.
В един живот обичаш по веднъж.
Илюзия са всички чужди образи,
в отражението на прозрачна капка дъжд.)

Преди да се разлея топло върху устните му
(защото знаех, че ме е мечтал)
като прозрачна капка дъжд се спуснах
за последно. От очите му. В една сълза.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Ти си тук

Тази вечер... как се топи във безкрая
на тези милващи, топли вълни...
Колко е нежно за теб да мечтая.
Как ефирно луната блести...
Колко е дълга любов като тази...
Цяла вечност. И после по две...
Как заливат любовни талази
тези вечЕрни, тихи брегове.
Как танцуват звездите във въздуха.
От морето изплува мъничък дух.
Колко вълшебно е... Истински приказно...
Ти си тук. Ти си тук. Ти си тук...

петък, 15 януари 2010 г.

Над хълмовете (След една раздяла)

Каквото и да ти разкажа ще е малко.
Колко много липсата ти ще боли..
Как душите ни ще плачат на раздяла,
щом безумно дълго с теб ще сме сами.

Ще има нощи, дълги като вечност.
Тогава тъжно вятърът ще ни шепти.
И само две звезди - последните в небето
ще бдят над нас със плачещи очи.

Ще има дни, след сънища-кошмари,
в които тягостно, от болка ще мълчим.
Ще бъдат празни всички гари
и всички светофари ще склопят очи.

До онзи миг, когато ти ще се завърнеш.
Ще бъде пролетен и топъл ден.
И над хълмовете, във изгряващото слънце,
Моя Обич, ще познаеш мен...