четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Размисли в ресторанта

На салфетката рисувам слънце
с тънък, черен химикал.
Ресторантът днес е пълен.
А този свят е неразбран.
Обичам стъклените чаши,
но масите, отрупани с хайвер
ме правят тъжна. Адски.
Те не са за мен.
Аз обичам да говоря
с облегалката на дървения стол,
криещ тайни и истории
за нечий слънчев хол.
Аз обичам стаите
с прозорец, изглед и простор.
И птиците през лятото, накацали
по белия ми мъничък балкон.
А ресторантът днес е пълен.
Кънти от някакъв измислен смях.
На салфетката рисувам слънце.
А всъщност искам да съм прах.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Приспивна песен

Превод

Твоята усмивка...тъй грапава, разбулва
ранените крила на тази илюзорна свобода.
Дошъл съм...и за малко ще остана тука,
но нямам нищо, което да ти подаря.

Лъжа ли, фарс, нюанс във сиво,
заровена във лилиите длан на тишина.
Отдавна е изчезнала изпепеляващата близост.
А замиращите гласове прошепват И “Ела!”

И аз съм мълчалив като нощната ти маса -
тържествен дух, отиващ си със утринната светлина.
Ти заспиваш другаде, а аз се чувствам жалък,
осъзнавайки, че тук, всъщност никога не си била.


Оригинал на английски: ..........

Lullaby

The gritty surface ofyour smile
Unveils the wounded wings of that imaginary freedom.
I’ve come here and Iwill stay for a while
But I have nothing else to give you.

A lie, a farce, a shade of gray
A fist of silence shoved beneath the lilies.
That burning closeness’s gone today.
And all the fading voices whisper “Steal it!”

I sit as silent as your bedside dresser -
a solemn ghost that morning light will clear.
You’re sleeping – elsewhere,and I somehow am feeling lesser
To realize you’ve never really been here.

петък, 7 ноември 2008 г.

За да бъда вечно жива. И да те обичам.

Аз съм тъжна като ранна утрин.
Като капките дъждовни. По паважа.
Побирам се единствено във къси думи
и рядко сричките ми нещо значат.
Не светя в мрака, нито топля.
Днес мъглите ми са твърде ниско.
Насляпо само хвърлям котва.
И не усещам точно колко се разплисквам.
От тишината съм родена. И отронена
като сълза и стон, като въздишка.
Бях първо лятна, после пролетна.
А напоследък май съм само зимна.
Отиваш ли си... Аз ли си отивам...
Вали ли през прозорците..А във душата?..
Всяка есен стъпките утихват...
Розите увяхват, пилеят се листата.
Тъжна съм. В тъгата си се стапям.
Но чрез нея само знам, че дишам.
Носи ме във усмивката си. Във дланта си.
За да бъда вечно жива. И да те обичам.