петък, 7 ноември 2008 г.

За да бъда вечно жива. И да те обичам.

Аз съм тъжна като ранна утрин.
Като капките дъждовни. По паважа.
Побирам се единствено във къси думи
и рядко сричките ми нещо значат.
Не светя в мрака, нито топля.
Днес мъглите ми са твърде ниско.
Насляпо само хвърлям котва.
И не усещам точно колко се разплисквам.
От тишината съм родена. И отронена
като сълза и стон, като въздишка.
Бях първо лятна, после пролетна.
А напоследък май съм само зимна.
Отиваш ли си... Аз ли си отивам...
Вали ли през прозорците..А във душата?..
Всяка есен стъпките утихват...
Розите увяхват, пилеят се листата.
Тъжна съм. В тъгата си се стапям.
Но чрез нея само знам, че дишам.
Носи ме във усмивката си. Във дланта си.
За да бъда вечно жива. И да те обичам.