вторник, 8 декември 2009 г.

Малко мисли в малки стихчета

И сънят ти мирише на роза...
Заспиваш в мекотата на ръцете ми,
вдишал аромата в любовта ми.
Погалвам с дъх лицето ти.
Сънуваш ме в средата на дланта си.
По линията на живота стъпвам.
Танцувам мъничка и боса.
От любов душата ти изтръпва.
И сънят ти мирише на роза...
Тази любов
Аз съм само секунда във времето,
само прашинка и миг.
В книгата на живота сред поемите
аз съм най-мимолетният стих.
Но аз съм влюбена, чиста и твоя.
До безкрайност, до смърт, доживот.
И цялата Вселена е моя,
щом имам тази красива любов.
Тази земя
Земята е безкрайно тъжна.
Заравя лицето си в длани.
Очите и са плачещи, бездънни,
отчаяно-солени океани.
Душата и е грапаво-скалиста.
Пребродена. Напукана. БезОбична.
Ръцете и са голи и назъбени
зимно-есенни и клонести.
Земята навярно си отива.
И е толкова, толкова тъжно.
Но Земята пак е красива,
подивяла, разлюляна, земетръсна...